Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Да напусне тази работа, беше почти немислимо; как да отиде отново сред християни; тук можеше да се полудее от страх, какъвто плъзваше почти всяка нощ. Не, не можеше вече да се живее тук, в Боргланд. От тази стаичка, намираща се зад кухнята, човек можеше и да не излезе повече жив. Бе съвсем възможно това.

Всички се опитаха да я успокоят, когато тя започна да им разказва за нощните призраци в кухнята, но и всички бяха доста пребледнели от страх. Тя не беше единствената, чула по коридорите и стълбите нещо, подобно на виене на побеснели кучета, също и страшния смях, който бяха дочули да идва отнякъде, когато миналата седмица седяха една вечер в кухнята — той не беше на жив човек.

От незапомнени времена в Боргланд бяха сторени всички големи и малки грехове — такива, които не можеха да се споделят с никой християнин — и затова никак не беше чудно, че тук бродеха призраци.

— Тихо! — ето отново — два пъти едно след друго и…

Дебелата Марте се опря, люлеейки се, на разперените си ръце — и беше готова да скочи от леглото. Чу някакъв звук — сякаш някой отваряше вратата на шкафа, а пък тя бе здраво заключена; после пък се чу шум, като че се тракаха чаши и прибори, разнесе се и глух вопъл. След това продължително време беше съвсем тихо, но Дебелата Марте така се люлееше от страх, че бе принудена да си прехапе езика, за да не се чува тракането на зъбите й.

— Хууу, какво беше това!… — Сякаш нечии ръце дращеха по стената до нейната врата…

Долови ясно как външната врата на кухнята изскърца, плашещ креслив смях проряза мрака на кухнята, зловещ стон, а после всичко заромоля заедно, а малко по-късно навън се чу звън сякаш от вериги, които се влачат във всички посоки по пода, като всичко удряше и звънтеше в стената на нейната стая, както и във всички ъгли на кухнята.

Дебелата Марте бе скочила от леглото и се бе скрила под него. Остана там през цялата нощ, трепереше и тракаше със зъби, загубила ума и дума.

Един-едничък призрак дори би бил достатъчен да всее ужас; когато обаче нахлуват цели ята призраци вкупом, тогава…

Навсякъде по пода в кухнята на другата сутрин лежаха разпилени калайдисаните съдове. А тяхното място беше на полицата откъм стаичката. Вратата на шкафа беше отворена, обаче катинарът не носеше никакви следи от взлом.

Че в Боргланд бродеха призраци, знаеха всички, но това беше вече извън мяра.

Когато госпожица Елизабет разбра, че последният срок за изкупуването е изтекъл и правото на Даг Бьорндал като собственик беше станало неоспоримо и Боргланд бе завинаги загубен, тя така овика баща си, че цялата къща ехтеше, като някои казваха, че са чули как тя се заканвала да подпали къщата, когато Стария Даг или Аделхайд се появят следващ път тук; от този ден госпожица Елизабет не бе излизала от стаята си. Как можеше да живее без храна — това беше загадка; но тя не желаеше да слиза долу, когато полковникът ядеше, а и не позволяваше да й донесат храна в стаята й. Не желаеше да живее от милостта на Стария Даг.

Брат Лоренц отново бе станал пълен господар на себе си, откакто Елизабет се беше затворила. Започна да обикаля, както правеше това по-рано, из обора и навсякъде, през всички часове на деня и нощта; разказваше на всеки, който го изслушваше, разни неща, като развеселяваше и забавляваше всички.

Говореше нещо как бе срещнал една нощ Елизабет в преддверието, но това беше, разбира се, халюцинация на луд. Бе помислил, че я вижда, защото се боеше от нея. „Нея дяволът ще я вземе, както е жива“ — обичаше да казва той и това бяха едничките му смислени думи според хората.

Полковникът често менеше настроението си. Понякога той държеше главата си изправена, в опит да си възвърне старата стойка, като си подсвиркаше, по-често обаче забравяше и ходеше приведен и сгушен, сам по пътя си. Добре му се отразяваше обстоятелството, че Сивер Бакпе го поздравяваше все така почтително, а когато един ден получи писмо от Стария Даг — да бъде така любезен и да прегледа дали има нещо за ремонт в къщата — сякаш се пробуди от тежък сън.

Започна да разпорежда и заповядва, и докато продължаваше това, бе отново жив човек. След това Даг го помоли да бъде така любезен и да наглежда стопанството, докато Сивер Бакпе дойде за най-усилната работа по време на жътва.

Положението, в което се намираше полковникът, беше доста приемливо. Стария Даг не му предлагаше пари за усилията му, за да не го обиди, но поръча да донесат от града тютюн, ракия и вино, като всичко това бе дадено на полковника. Първия път той остави нещата да стоят дълго време недокоснати, но после стана така, че започна да очаква дори с нетърпение следващата доставка. Най-лошо беше положението с дрехите му. Наистина, още имаше доста неща от добрите стари времена, но не бе никакво удоволствие да се разхожда човек, както го правеше брат Лоренц, в дрехи, които отдавна бяха излезли от мода.