Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Мъжът обръщаше и разглеждаше ръцете си, сякаш се чудеше защо бяха толкова черни. Изправи се, огледа се наоколо и видя колибата Вестли, намираща се високо на брезовия хребет.

Снегът там беше още бял, както насред зима.

Изпълнен със смъртен страх, мъжът се оглеждаше и ослушваше наоколо и преди всичко — назад. После пое бързо през боровете и се отправи към колибата.

Колкото по-високо се изкачваше, около него заваля сняг и бурята се усили, но той продължаваше да върви решително срещу нея, като се оглеждаше боязливо на всички страни и най-вече — назад. Беше навлязъл много навътре, прехвърляйки хребет след хребет, като последното му изкачване го водеше по много стръмен и мъчителен път; снегът тук ставаше все по-дълбок и по-дълбок, а вятърът направо режеше, мразовит като през зимата.

Мъжът стъпваше тежко и неуморно газеше в снега, крачките му ставаха все по-ситни, той обръщаше поглед назад и оглеждаше недоверчиво следите си; вятърът и снегът обаче ги заличаваха.

С последни сили той открехна вратата на колибата и влезе вътре.

Малко хора си спомняха какво бе преживял Младия Даг. Той вече бе умирал веднъж.

Тогава, когато бе загубил опора на Планината на мъртвите и бе паднал, бе преживял с бистра глава и будно съзнание, в продължение на един миг, ясната мисъл: сега умирам . Да, бе запазил след това дори нещо като спомен, не само заради охлузванията и раните, които бе получил при падането, а също така и заради страшния удар най-накрая, който беше самата смърт. Оттогава насам го измъчваха всякакви мисли; не само виденията, за които бе разказал на Аделхайд.

— Животът е смърт — беше казал той тогава и тези думи, произнесени от собствената му уста, се бяха върнали към него, бяха го просмукали отвътре и оттогава той смяташе, че усеща смъртта в много неща на този свят — близко, твърде близко до себе си. Прехвърли в съзнанието си своя досегашен живот и намери там много часове, прекарани в борба с мечки и ранени елени, много луди катерения по отвесни скални стени, над планински пропасти, в търсене на ястребови и орлови гнезда, много спускания със ски по страшни склонове и много лекомислени преминавания по крехък лед напролет, твърде много случаи на непредпазливо боравене с пушка — така че изстрелът често пъти му бе опърлял косата по слепоочието. Бе умрял само веднъж досега, но много пъти вече бе стоял съвсем близко до смъртта. Да, смъртта беше част от живота…

Естествено, ако искаше да живее безопасно, можеше да си стои долу в имението. Но не умираха ли постоянно хора от всички възрасти, колкото и да се пазеха? Един го убиваше светкавица в собствената му къща, друг — копитото на някой кон; трети падаше от каруцата си, а онези, които седяха у дома си, биваха сполетявани от всевъзможни болести. Неговата собствена майка се бе подхлъзнала на леда и бе умряла от това.

Предпазливостта не помагаше особено. Човек трябваше да приеме всичко така, както то идваше. Затова Младия Даг тръгна по обичайния си път през горите — по-непредпазлив от когато и да било.

Смъртта беше за него вече стара познайница. Той и смъртта сякаш се бяха хванали ръка за ръка. Но животът го тревожеше. Всичко в живота беше така непостоянно. Той не можеше да забрави по-голямото си момче; беше станало вече истински човек със собствени мисли, думи и въпроси. Никога не можа да заличи от паметта си последното впечатление от него — малкото му, измъчено лице. Даг беше монолитен, както целия му род, и той бе обичал от цялото си сърце детето. Мъка като тази не може да бъде понесена от човек.

Вероятно това го караше да не се радва толкова много на новородените си деца и се задържаше често далеч от вкъщи, от момчетата и Аделхайд, от имението и от живота изобщо. Не смееше втори път да обича нещо толкова безгранично и силно.

Често му се случваше, естествено, да го обземе, както и по-рано, копнежът да се върне вкъщи, когато бе отсъствал твърде дълго — копнежът за малките, за Аделхайд и за голямата му светла стая, която го очакваше с отворена врата към съседната стая и трите негови живота в нея. И често, както бе на път, неочаквано свиваше назад и тичаше, колкото можеше, за да стигне вечер у дома. Тогава се оставяше да бъде запленен от магията на вечерите, когато Аделхайд свиреше на старото пиано и пееше хубавите песни, които замайваха главата на човек и проникваха до дълбочините на сърцето, или пък когато, седнала пред камината в нейната стая, придружаваше с тихо тананикане сребърните звуци на своя музикален инструмент.