Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Избягваше да остава две вечери поред у дома. Щастието в живота го плашеше. Бе толкова непостоянно, а той му се отдаваше така безусловно. Всъщност сам не знаеше това толкова съзнателно; но усетът му го предупреждаваше и той отиваше надалеч.

Често Аделхайд изпадаше в дълбоко отчаяние, защото не разбираше това негово държане. Дойдеше ли си обаче Даг, тя забравяше веднага мъки и грижи. Тогава в нейното щастие оставаше само една-единствена пукнатина. Това беше едно видение, което често пъти се появяваше в мислите й: тъй като Даг ходеше така непредпазливо в горите, можеше един ден повече да не се върне.

Младия Даг бродеше из северните гори същия ден, когато мъжът от западните долини се изкачваше към колибата Вестли. Искаше да се прехвърли на запад. Откакто помнеше, там никога още не бяха секли дърва. Издигаше се гъста, дива гора, със съборени от ветровете дървета и изгнили дънери.

Един поток се стичаше от планината и тръгваше на запад към едно езеро; но оттам нататък се извиваше остро на изток, като се вливаше в голямата река, която се спускаше между склоновете в посока на Бьорндал. Младия Даг сега искаше да изпита този поток при топенето на снеговете и да види дали ще може през идващата пролет да се спуснат по него салове, ако там решат да секат дърва.

Обхвана го нещо като безпокойство, докато беше на високото в гората при върха с боровете. Северният вятър донасяше снежен въздух от планините и събуждаше в него някои спомени. Той вдигна глава и помириса въздуха, а главата му бавно се обърна на север. Какво го теглеше да върви все по-нагоре сега, в самото разпукване на пролетта?

Натъкна се на сняг и зимна буря още при последните борови възвишения, а при брезовите склонове на север видя да искрят белоснежен дим и зима. На един крив, прогнил бор намери ските си. Пъхна крака в закопчалките и се спусна на север — право срещу вятъра, който, колкото Даг се изкачваше по-високо, толкова повече се усилваше, като най-накрая прерасна в буря…

Изкачи се до горе, до цепнатината в гребена на планината, над брезовите гори. Дълго стоя там, треперещ от умора след трудното изкачване по безконечните стръмни склонове, и се загледа, както през пролетта преди две години, над високото плато — към Планината на мъртвите. Снежната буря го шибаше в лицето и проникваше мразовита до кожата му, така че имаше чувството, че се е изложил съвсем гол на стихията й. Студът провикваше до мозъка на костите му.

Но планината опиваше невидима. Нищо, освен буря и облаци снежен прах.

Тогава той се обърна назад и се остави на бурята да го тласка известно време надолу през брезите, за да слезе отново към боровите гори. Но изведнъж реши да завие на запад. Можеше да пренощува в колибата при потока, като по този начин още утре рано щеше да бъде близо до горите там, както и до речното корито. Бурята бушуваше бясно, но сега той бе вече твърдо решил да стигне до колибата.

Когато човек познава пътеките и ги кръстосва отдавна не си дава сметка колко трудни стават при борба с бурята, колко по-дълги стават, дори непонятно дълги. На Даг, който беше изморен вече от по-рано, пътят се стори безкраен. Възможно беше да е сгрешил посоката, или пък не знаеше къде е, тъй като бурята не му позволяваше да вижда. Той бе принуден да напрегне всичките си сили, цялата си воля, и все пак имаше усета, че стои на едно място.

Беше ли снегът бял?

Не — сега вече не. Беше сив и ставаше все по-тъмен. В края на краищата всичко пред него стана черно като нощ, без облик и форма.

Светли ивици прорязаха мрака, като го обляха в кървавочервено сияние, след което отново се смрачи, стана сиво, след което — черно, напълно черно.

В устата си имаше вкус на кръв, горчиво-солен, отблъскващ сладникав вкус на кръв, а после отново сол и земя, като междувременно под него всичко започна да се люлее — краката, ските, снегът; даже самата почва пропадаше. Снегът и земята се вдигаха пред него. Той мушна ръце в снега и се опря направо на земята пред себе си.

В него се събуди някакъв първичен усет, дълбоко от подсъзнанието, животинското в него му подсказваше, че лежи на снега, изпънал крака и ръце. Без да мисли, отново наместо краката си в закопчалките на ските, изправи се и приливът кръв, който бликна в тялото му при това движение, го пробуди отново за живот, защото краката му пак започнаха да се движат напред. Да, дори когато бурята се нахвърляше с такава сила, че го издигаше почти над снежната повърхност, дори и тогава той се оттласкваше напред. А щом нощната буря се разбесня над високите хребети и склонове, Даг вече се стовари в заслона на задната дървена стена на колибата Вестли.