Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Така свещеникът загуби всякаква връзка с околния свят и продължи след работа да се затваря все повече и повече в кабинета си. Защото не е приятно човек да има едно лошо стопанство, смазана от грижи жена и бедни деца. Към всичко това сега се добави и посещението на епископа със заплашителните му думи на сбогуване.

Настъпваше пролетта на 1815 година.

Докато седеше в кабинета си, свещеникът гледаше замислено към нивите, по които се бяха задържали тук-там заснежени места. Пред него на масата лежеше разтворена Библия, от която се подаваха много листчета хартия, за отбелязване на определени места. До Библията имаше един голям лист с бележки за неделната му проповед, но през последните седмици мислите му бяха толкова лабилни, че му беше много трудно да ги събере около едно определено нещо.

След като епископът си замина, нощем той започна да се измъчва от тежки душевни противоречия. Усещаше толкова много омраза около себе си, а сега и несигурност за бъдещето се бе стоварила заплашително върху раменете му. Дали той беше твърде самоуверен в служебните си задължения? Нямаше ли да е по-добре, ако бе поел в службата си, и особено при погребението на ленсмана, по един очакван от другите път и бе казал само няколко общи думи за божието милосърдие? Тогава той бе сметнал за свой важен дълг силно да въздейства върху всички, които се бяха увлекли от нечестивите действия на ленсмана, като се опита да ги подтикне към сериозен размисъл и разкаяние. Да, беше пожелал да изкорени всичкото зло, което бе останало в душите след опасния пример, да го унищожи, като каже открито колко осъждане заслужава такъв един живот.

Дори епископът му бе казал, че не се пада на нас да съдим, и беше цитирал притчата за фарисея и митаря.

Фарисей ли беше той? Нима задача на свещеника бе да подбужда хората към още по-голямо безпътство, и да гледа на всичко със снизхождение? Това може би беше удобно — но дали бе по волята на Бог?

Мислите му поеха към онова, което виждаха очите му: пролетната земя, която се подаваше изпод останките на снега. Предстоеше вече пролетната сеитба и при тази мисъл той веднага бе налегнат от грижите за всевъзможните разходи за семена за посев и за сечива; а зад всичко това дебнеше несигурността на поста му след прощалните думи на епископа.

Отвън се чу трополене на файтон и грохот на тежки копита, което прекъсна мислите му. Изправи се и се заслуша, като душата му бе обзета от силно безпокойство, даже страх. Дали не идваха да му донесат решението, за което го ос предупредил епископът?

Външната врата се отвори и в преддверието се чуха тежки, премерени крачки. Някой почука — не страхливо, като почтително духовно чедо от общината му, а уверено. Той стана неволно, обърна се към вратата и разтреперан, си пое дълбоко дъх, преди да извика, колкото е възможно по-спокойно:

— Влез!

Вратата се отвори рязко, с един замах, а не предпазливо, както обикновено и очите на свещеника се приковаха в най-неочаквания за него посетител.

Дори през ум не би му минало, че на прага на вратата му ще стои не кой да е, а Стария Даг Бьорндал. Свещеникът бе поканен преди време за сватбата в Бьорндал, но в последния момент бе отказал. Нито той, нито жена му имаха желание да се появят между всички ония високопоставени хора. При такива големи пиршества свещеникът никога не се чувстваше добре. Неговото някогашно намерение да се сближи с хората отвъд гората бе постоянно отлагано и с течение на годините бе съвсем забравено. А и Аделхайд не бе имала необходимост от него.

Веднага предложи стол, сложи листа с бележките в Библията, затвори я, отмести я настрана и започна да прибира и мести насам-натам перодръжките и мастилницата. Най-накрая обаче седна и обърна лице към посетителя, който го бе изненадал толкова много. Навярно и Даг беше научил за речта му над гроба на ленсмана и идваше сега да му изиска сметка.

От Бьорндал всяка есен донасяха в свещеническия дом един елен — най-хубавия подарък, който получаваше жена му. Цял елен беше добре дошъл при толкова гладни деца. Свещеникът се усети, че го развълнува опасението да не би тия пратки да спрат, и бързо спря една сълза — до там ли беше стигнал — да мисли само за това, в мига, когато Даг за пръв път бе влязъл в кабинета му?

Свещеникът трябваше да се усмихне дружелюбно, да каже колко се радва на това посещение, което беше чест за него, както правеше винаги, когато бяха на четири очи. Но през последните безсънни нощи и самотни дни безпокойството се бе загнездило дълбоко в него и непрестанно бе тласкало мислите му към болния проблем: дали той не се бе държал наистина като фарисей и какви последици щеше да има това за него и най-вече за семейството му. По тази причина го обзе подозрението, че и това неочаквано посещение трябва да има връзка с омразата, която той срещаше сега навсякъде. Беше под натиск и заклеймяване от разни посоки. Хората искаха да го превърнат в безобиден, дружелюбен и посредствен свещеник.