Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Душите стоят гъсто едни до други като стръкове трева, седят там като растения долу в горските потоци, като водните рози в езерото. Снежният прах, който се вдига, всъщност не е сняг, бурята, която вее, не е буря… това са душите, които се носят натам, но не тласкани от вятъра. В тях е стаен копнеж към нещо непонятно и това ги движи. Те се устремяват към небето и плуват, и плуват, както тревата в потоците, както водните рози над вълните, но и душите не могат да се отместят от мястото си, те стоят сраснати там, където живеят, докато смъртта ги изненада. На дъното, долу в тъмните долини, всички те са оцветени в тъмно, но нагоре добиват други цветове. Всички видове цветове. Едни са кървавочервени, други — съвсем бели, а най-високите искрят като течно злато под светлината на слънцето. Там, отвъд, се вълнува едно безкрайно море. Така е отвъд Планината на мъртвите. На юг, към долините на живота, върхът дава гледка над целия свят. Странно е да седи човек там, горе, и да гледа… целия живот. Хората долу, на земята, са като пламъчета, някои блещукат само като светлината на светулка в лятна нощ, други светят по-силно. И всички заедно се движат към север към върха на смъртта. Някои по-бързо, някои по-бавно, но всички започват да се движат нататък веднага когато бъдат запалени. Летят едни към други, сблъскват се, някои тласват другите към смъртта с бързината на светкавица и едновременно с това и самите те летят натам… все по-близко. Денонощно над върха вали дъжд от души. Някои от живите пламъци са силни, но оцветени в ненавист. Те подкарват ята от други човешки светулки към планината, като и самите те се стремят към нея. Това става по време на войни и тогава от огромната уста на смъртта се разнася нещо като смях. Колкото и да е страховита гледката, на човек му се иска да се засмее, като я види. Всичко това е толкова неразбираемо, че никой не може да го проумее със земния си разум, когато го наблюдава там, отгоре, от лицето на смъртта. Да наблюдаваш оттам цялото това безсмислие, което става по краткия път от запалването на човешката светлина и летенето към върха, изгасването и превръщането в душа растение наред с всички други там — само това е достатъчно, за да полудее човек, щом вече веднъж го е прозрял.

На Аделхайд й се зави свят от ужас. Даг си беше ударил главата твърде лошо и наистина се бе побъркал.

Той обърна лицето си рязко към нея, весело усмихнат, и я погледна непоколебимо и убедено.

— Може би си мислиш, че съм луд, но можеш да си напълно спокойна. Горе съм бил само веднъж, но в мислите си съм се пренасял отново там. Исках да ти разкажа само за лицата, сънищата и мислите, които ме занимават оттогава насам. Те са резултат, разбира се, от изгледа, който видях там, горе, който беше направо изключителен, а може би са причинени и от падането ми, и от трескавите видения в колибата, и от всички кошмари след това. Някои образи имат навярно връзка и с книгите, които си ми давала да чета, откакто се оженихме. Но много неща от тези книги станаха за мен реалност — рече той и усмивката му изчезна. — Отидох в планините с ясното намерение да сложа край на живота си. Но когато бях вече горе и не виждах почти никаква възможност да сляза и да се върна жив, осъзнах, че вече наистина е дошъл краят и че всичко ще се приключи веднъж завинаги. Тогава се появи мисълта, че всъщност през целия си живот бях тичал стремглаво, повече от тридесет години, без да мисля за края, за неизбежния край. Никога не бях мислил за това. Бях живял като повечето хора, като че ли животът ми ще продължи хиляда години.

След тези думи пое дълбоко въздух и се облегна назад на стола. Лицето му беше отново срещу огъня, очите върнаха унесения си поглед, но на устата му липсваше усмивката.

Аделхайд беше приковала поглед в него. Въпреки страшните белези върху челото му, резултат от раните, тя си помисли, че никога не го бе виждала толкова красив. Едва сега стигна до заключението, че никога досега не го бе разглеждала като възрастен човек. В него беше останало нещо момчешко, което се проявяваше в плахостта му, в липсата на хладна сериозност, на събития, които да будят размисъл и анализ. Историята, която той й разказа сега, както и неговото спокойно настроение по време на това, я накараха да се чувства несигурна — от сега нататък щеше да бъде трудно да се прецени какво той мисли за живота.

По-рано тя изпитваше към него респект, дори нещо като страхопочитание — пред неговата голяма сила, пред неговия устрем, пред затвореността му. Сега към това се бе добавило и бремето на възрастния.