Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

На трапезата в залата, както винаги при посещенията на майора, така и този път поднесоха вино. Той се разгорещи от пиенето и започна да говори гръмки думи за това, как ще застанат с вдигнато чело пред Швеция и Дания и пред великите сили отвъд, как ще увеличат могъществото си по вода и суша. Да, най-после за Норвегия настъпваха отново, с развети платна, великите дни на Харалд Херфагрес и Хакон Хаконсон, и един малък викингски поход през Северно море в близките няколко години не изглеждаше, според думите на майора, съвсем в областта на невероятното.

Заразена от общото настроение, Аделхайд слушаше с отворени очи и пламнали бузи властните думи на баща си. Стария Даг също се остави да бъде увлечен за известно време, но когато майорът се закани на великите сили и изказа намерението си да завладее дори Англия, настроението на стареца се понижи. Лицето му отново върна хладното си спокойствие — с лек весел блясък в ъгълчетата на очите.

— Предлагам най-напред да се сдобием с малко пари в джоба си и малко ядене в стомасите си, преди да се говорим с такъв размах — рече той.

Нужни бяха сериозни усилия, за да бъде смутен майорът, а и той беше привикнал да чува от Стария Даг категорично изказано собствено мнение. Но пропастта между тържественото опиянение на града и трезвите истини на Даг — това беше вече твърде много за него. Занемя за продължително време, а подобно нещо му се случваше твърде рядко.

Точно срещу майора беше седнал Младия Даг, но гледаше със замислен поглед встрани от него — встрани от всички към тъмния отвор на вратата. Погледът му издаваше, че духом той не е тук, а на лицето му се беше запечатала унесена усмивка, нямаща нищо общо с всичко, което ставаше наоколо му.

Аделхайд си даде сметка, че той не трябваше да пие вино и ракия, защото още не бе съвсем оздравял.

Най-накрая майорът се съвзе от студения душ, с който го обля Стария Даг и започна да говори за други неща. Описваше значимите събития навън, войните и съдбата на Наполеон…

Аделхайд наблюдаваше мъжа си, който оставаше със същия поглед на отсъстващ човек — и със същата празна усмивка.

Прекараха вечерта седнали край малкия огън до камината на залата, понеже времето отново беше захладняло. Имаха грог в чашите си, майорът забрави скръбта, която властваше в къщата, и поведението му стана шумно и весело. Такъв си беше и никой не се изненадваше на държанието му. Аделхайд обаче гледаше с широко отворени очи, как мъжът й пиеше чаша след чаша. Това беше съвсем непривично за него.

Късно вечерта се качиха горе, Даг мина в стаята си, накладе огън в камината, седна и впери поглед в огъня. Аделхайд застана на вратата и дълго време го наблюдава. Очите й бяха изпълнени със страх, когато тя приближи тихо до камината и седна наполовина на другия стол зад него.

— Вероятно не бива да пиеш, докато имаш още проблеми с главата — рече.

Онази странна усмивка се появи на лицето му, когато той се извърна към нея.

— Какво за главата ми? — попита. — Да не би да смяташ, че ми има нещо в главата?

— Да — отвърна тихо, но твърдо тя. — Често се случва да говориш странно насън и си станал толкова мълчалив и унесен, че едва мога да те позная. И освен това, винаги се усмихваш… така тъжно.

— Ами да — рече той, — това се случва с човек, когато се изкачи на Планината на мъртвите.

— Не бива постоянно да мислиш за това — опита се да му внуши Аделхайд, — трябва да се опиташ да забравиш онзи ден.

— Онзи ден? Но то не беше само един ден. Бях много, много пъти там.

Тези думи я накараха да го изгледа уплашена и да се разтрепери от ужас. Значи разумът му беше в много по-лошо състояние, отколкото тя си мислеше. Трябваше предпазливо да го разпита и ясно да разбере докъде бе стигнал проблемът.

— Често си бил там, така ли? — попита с всичкото си възможно спокойствие.

— Да — усмихна се той отново със своята тъжна усмивка, — там, горе, има не само скали, сняг и виелица; над Планината на мъртвите тегне нещо необяснимо.

Сигурно голямото количество алкохол беше причина за неговата словоохотливост, защото той по принцип бе оскъден на думи.

— Много пъти бях там и лежах… съвсем горе, между облаците, като наблюдавах между тях. Това не е сняг, не са никакви тъмни урви… не са върхове… това са души, които са завързани с вериги в долините… някои дълбоко долу, други малко по-нагоре, а трети се издигат като скални върхове до самото слънце.

Тръпки побиха Аделхайд и студена пот изби по снагата й. Точно за това бе говорил в своя сън.