Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Всички тези преживявания оставиха явни дири и състариха Стария Даг, като той, както често се случва със старите хора, се връщаше в дните си от младостта. Отново започна да търси божия промисъл в съдбоносните събития напоследък. И често разсъждаваше върху причините, които го бяха подтикнали да отиде в Хамарбьо и да отправи там поглед към едно младо момиче. Това очевидно беше едно своенравно инатене пред Бог, защото последвалото нещастие бе дошло като предупреждение, че Божия воля е дали ще прекрати рода му или ще го остави да живее.

Разбра и каква е истинската същност на Аделхайд зад нейната красива външност. Тя не се бе уплашила нито от кръвта, нито от калта. Да, беше изключителна жена. Може би Бог е искал да му покаже силата на нейната любов, която можеше да спасява живот — а следователно и да дава живот.

Ето така изглеждаха нещата и той трябваше да се довери на Бог, като не се намесва със старческото си своенравие в бъдещето. Имаше достатъчно други неща, които можеше да върши, ако пожелае. Можеше отново да започне да посещава Божия дом, можеше да отиде при новия свещеник и да го поздрави. Все още не бе направил това, а и новият свещеник не бе дошъл сам при него, както бе сторил това предшественикът му.

Освен това новият свещеник беше роднина на Аделхайд и проповядваше по начин, който му допадаше. Създаваше впечатление на скромен, откровен мъж, който не жадува само за подаръци, услуги и подаяния. Стария Даг си спомни една библейска мъдрост, която бе оказала силно въздействие върху начина му на мислене. Тази мъдрост осъждаше като тежък грях противопоставянето на земния служител на Бога. От тогава той бе избягвал да прави това. Но какво би се случило, ако сега реши да стори противното и да се държи приятелски? Не беше лесно нещо човек да бъде свещеник — дори и свещеникът понякога можеше да има нужда от малко приятелско съчувствие.

Стария Даг още имаше остър слух. Например беше дочул, че чиновниците и други висшестоящи смятаха новия свещеник за глупак и му се присмиваха в присъствието на други хора. Църковна мишка — така казваха за него, защото беше беден. Той имаше много деца и бе притискан от множество стари дългове. Наричаха го и Свети дух, защото имаше силно въздействие. По-имотните селяни отвъд подражаваха на богатите мъже и в неприязънта им към свещеника, както им подражаваха и за много други неща.

Стария Даг нямаше намерение да се заблуждава. Хората щяха да коментират това, че е отишъл в дома на свещеника, и щяха да се опитват да си го обяснят по всевъзможни начини. И вероятно точно заради факта, че щяха да клюкарстват навсякъде за това, още повече се разгаряше желанието му да посети свещеника.

Неговото самочувствие беше още по-голямо заради усещането за собствената му сила. Той си мислеше за всички тези високопоставени противници на свещеника и чувстваше тръпка от това да си представи облещените им очи, когато научат, че Стария Даг е отишъл смирено и почтително при него. На Даг бе известно влиянието, което имаше върху хората заради силата на неговото богатство и приказния ореол, който го обкръжаваше. Мнозина от неговите длъжници му бяха казвали тези неща, водени по всяка вероятност от желание да му се подмажат. А пък майорът му бе казал направо с присъщата си откровеност, че той, както изглежда, е чисто и просто страшилище за млади и стари, като дори най-големите господари в околността с нежелание влизаха в контакт с него.

Да, Даг искаше да се притече малко на помощ на Бог. Свещеникът не трябваше да стои повече изолиран в дома си. Той, Стария Даг, щеше да впрегне един ден конете и да отиде при него сред подигравателните усмивки на господа едрите земевладелци. В душата му взимаха надмощие сериозното намерение, своенравието и честолюбието, както и по-рано, но мотивът, който ги пораждаше, беше смирен и чист.

Младия Даг се бе пренесъл изцяло в помещението до стаята на Аделхайд. На първо време той трябваше да се въздържа от ходене в гората, докато раните му зараснат и докато гърдите му заздравят напълно, а съзнанието му се проясни изцяло. Защото от падането насам някои образи занимаваха мислите му.

Нямаше я по-ранната притегателна сила на горите с техния вълшебен живот. От ден на ден той усещаше все по-голяма необходимост да си почине и да бъде близо до Аделхайд. Тя сега не беше вече само изтънчена и красива жена, за която да копнее. Тя беше топлината и радостта в живота му. Нито веднъж повече тя не спомена момчетата, никога не плачеше в негово присъствие, никога не произнасяше думи, пропити с тъга. Вървеше дръзко изправена, твърда, силна и удивително спокойна — и при дъжд, и при слънце. Бе си завоювала правото да се грижи за раните му, като че ли те бяха нейна собственост. Целуваше най-лютите от тях и не се срамуваше от това, а само му се усмихваше с лъчезарно удовлетворение. Първоначално той трябваше да спи в стаята, в голямото, топло легло, а след това тя не го остави да се премести. През първите трудни дни успя да го накара да стои на слънце в малката беседка, а оттогава насам той стоеше по цели дни там. През първите вечери му четеше от своите книги, свиреше и му пееше тихо. После всичко продължи така всяка вечер.