Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Недалеч между дърветата нещо заблестя, видя се водна повърхност на фона на здрача и на десетина крачки от тях се показа колиба — димът се виеше над дървения покрив, а през полуотворената врата се процеждаше светъл лъч.

На ръмженето на Бистер от колибата му отвърна с ръмжене и лай друго куче. Но Аделхайд не виждаше нищо, не чуваше нищо, до мига, когато достигна вратата и видя под несигурната светлина на огъня трупа на Младия Даг, сложен на постеля и завит единствено с някаква връхна дреха. Лицето му, красивото му лице, беше бледо като восък, очите му бяха затворени, а на челото му имаше окървавена превръзка.

Някъде във вечността като смътни призраци плуваха Стария Даг и други двама мъже. Тя се строполи върху постелята на Даг.

Сякаш някъде отдалеч тя дочу гласове; да, вече не спеше.

— Пусни — рече гласът и това беше познат глас. Не беше звук от съновидение, от гората и планините, а истински глас. — Пусни.

Усети нечия желязна ръка върху китката си, вдигнаха я и я сложиха да легне. Насреща й нещо пламтеше и блестеше — като планинските върхове, които бе зърнала, но отвъд пламъка се появиха стени от дърво. Аделхайд се хвана за главата и седна.

На светлината на огъня пред нея стоеше Стария Даг, а до огнището бяха седнали други двама мъже. Тя разтри слепоочието си и се огледа наоколо. Не, не беше сън, там лежеше Младия Даг — мъртъв.

Вдигна умоляващ поглед към Стария Даг, като че ли очакваше от него да й каже, че това не е истина, че нищо на този свят не е истина и че всичко е само един лош сън — целият живот, и че истинският, реалният живот ще дойде по-нататък.

След това отново сведе глава и погледна към Младия Даг, видя любимото, чувствено лице и дясната му ръка, която бе от нейната страна и бе вързана с подгизнала от кръв превръзка от лакътя надолу.

Неочаквано тя се сепна, по тялото й преминаха тръпки — Младия Даг помръдна ръката си.

Хвърли смутен поглед към Стария Даг, но той си стоеше както и преди и не бе видял нищо.

— Забеляза ли? — прошепна тя.

— Какво? — попита той.

— Даг помръдна ръката си.

— Да — отговори Стария Даг и я погледна странно.

Тя скочи:

— Но той тогава изобщо не е мъртъв!

— Още… не — отговори мрачно бащата, — а ти трябва да полегнеш, за да си починеш — рече той с измъчен, отчаян глас.

Аделхайд премести поглед от бащата към сина и обратно, след което си пое дълбоко дъх и… се изправи на крака.

От първия ден, в който се бяха срещнали, до този момент Стария Даг бе смятал Аделхайд за такава, каквато изглеждаше. Красива и горда, фина и образована, с музикален и други таланти, добра и хубава като стопанка вкъщи и като майка, но децата й не бяха успели да оживеят. Бяха повалени още от първата болест, която ги бе сполетяла. Тя беше просто една мила млада жена, принадлежаща на новото по-меко време. Но тя се бе втурнала в гората, както и тук, като обезумяла — в този миг на изпитание. Само Бог знаеше как беше успяла да стигне толкова далеч. Това си мислеше той.

На Аделхайд всичко се проясни. Даг не беше мъртъв. Единствено около това се съсредоточиха всичките й мисли — тя не виждаше и не чуваше нищо друго. Че бе паднал някъде в планините, че може би е лежал там сред студа, преди да го донесат тук, за това тя нямаше потребност да пита.

За това — как се гледат болни, бе чела и чувала много, а пък и по-рано самата тя бе смятала, че разбира от това нещо и ето защо бе грабнала в раницата си най-необходимото от нещата, които бяха нужни при злополука и наранявания.

Бързо свали наметката и качулката си. Умората бе отлетяла. Не поглеждаше нито към Стария Даг, нито към останалите, а само попита дали има вода и съд за огъня.

Веднага единият от мъжете излезе, върна се и закачи голям метален котел на куката над огъня. Аделхайд отвори раницата и разви малко от платното, в което бе увила нещата. Имаше цял вързоп. Стария Даг първоначално я гледаше, сякаш очакваше тя отново да се срути или пък да направи някоя друга лудост. Не можеше да я познае. Лицето й беше леденостудено и сурово, очите й блестяха ясно, а устата й се бе превърнала в тясна, упорита черта.

Двамата мъже, които бяха намерили Даг на Оксенутен, бяха разказали на Стария Даг, че когато стигнали до високата равнина, планината имала нещо като лице на мъртвешка глава.

Това бе достатъчно Стария Даг да бъде завладян от едно тъпо безразличие. Отново думите, излезли от устата на Ане Хамарбьо, бяха истина, Планината на мъртвите действително съществуваше — разпръсна се и последното му съмнение в предсказанията й. Но щом поговорката излагаше истината за планината, тогава трябваше да бъде вярна и заплахата към онзи, който се осмели да се качи горе. Още помнеше съвсем ясно как се бе осъществило нейното предсказание за свещта до смъртното легло и ни най-малко не се съмняваше, че краят на сина му е близък. Подозираше, че Младия Даг се бе изкачил горе, за да се опълчи срещу Бог и смъртта — да се избави от всичко след смъртта на децата. А такова предизвикателство Бог не би търпял дълго време.