Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Аделхайд така силно затръшна вратата на излизане, че госпожица Крюсе дълго време не смееше да я открехне, за да я съпроводи с поглед — принуди се да се промъкне в залата и да наблюдава през прозореца. Госпожица Крюсе остана разплакана там дори след като Аделхайд вече бе изчезнала от погледа й. И тримата — в гората. Единствено Бог знаеше дали щеше отново да види някого от тях през живота си. Същата тази вечер, както и през нощта, госпожица Крюсе се моли дълго-дълго и многократно каза всички молитви, които знаеше.

В края на април северните нощи обикновено са светли, но в горите се смрачаваше още привечер. Старото куче тичаше и я теглеше по следите на Стария Даг, които надушваше, и Аделхайд вървеше подире му.

От младостта си Стария Даг познаваше всички пътеки в горите — те не представляваха трудност и за жената, разтревожена за живота на мъжа си. А днес Стария Даг не беше заобикалял стръмните склонове.

Беше се случило така, че Аделхайд, някогашната кралица на баловете, най-фината и най-красива от всички, беше принудена през тази пролетна нощ да се придвижва напред по старите пътеки на ловците през високата гора. От онова, което беше чувала, тя знаеше, че има мечки и диви елени, че има опасни скални свлачища от планинските върхове, че има бездънни блата. Но сега изобщо не мислеше за тези неща. Смъртта и животът не означаваха нищо за нея. Уповаваше се само в това, че кучето ще открие пътя, и не мислеше за нищо друго, освен за нарисуваните от въображението й картини с Даг — кървави картини. Имаше три възможности: или бе сполетян от нещастие с някоя мечка (Аделхайд знаеше как бяха загинали дядо му, както и други негови прадеди), или беше паднал в някоя пропаст, или пък (дано Господ й простеше тази мисъл) сам беше насочил пушката към себе си.

След смъртта на децата той беше като човек, загубил разума си — това й хрумна сега и тя започна да се укорява, че бе мислила единствено за собствената си болка. Каквото и да се беше случило, тя имаше вина за това. Древното предание за жените в нейния род беше вярно — всички те носеха нещастие на мъжете си.

Така бе обсебена от мислите си, че беше сляпа за всичко наоколо. Ала човек не бива да бъде сляп в горите — още повече, щом за пръв път прекрачва в тях.

Старото куче Бистер и Аделхайд стигнаха до един връх, обрасъл с борове; и точно когато трябваше отново да започнат да се спускат, Бистер спря, подуши наоколо и отскочи от пътя толкова рязко, че Аделхайд с мъка успя да го удържи. То изръмжа бясно в отговор на нейната съпротива, но в същия момент се чу трясък в гъсталака и нещо огромно се понесе надолу някъде към планината толкова бързо, че клони се трошаха и цепеха, камъни се ломяха и ехтяха надалеч.

Страх от гората обзе Аделхайд. Спря, задъхана и разтреперана, заслуша се и едва сега забеляза, че гората живееше, с хиляди различни звуци под еднообразното шумолене на вятъра. Около нея се разнасяха шепот и ромон, а тъмнината се спускаше върху нея все по-плътна и все по-близо.

Сега тя се сети с благодарност за госпожица Крюсе, че й бе дала Бистер и го бе завързала толкова добре за нея. Защото ако се бе осмелила да дойде тук без куче, наникъде нямаше да помръдне — нито напред, нито назад. Страхът я накара да се замисли в един миг и за себе си, а и спускането надолу ангажираше цялото й внимание. По този начин тя известно време забрави за ужасното, заради което бе поела по този път.

Един поток минаваше през падината. Бистер стигна до едно място, където можеше да се премине по по-големи камъни отвъд. От другата страна започваше нова височина, а на високото имаше къща. Тогава Аделхайд почувства, че е толкова изморена, че едва се държи на краката си, а и старият Бистер бе накрая на силите си, защото душеше и тихо скимтеше по посока на къщата, показвайки, че му се иска да спрат. Беше само една стара колиба, но Аделхайд и Бистер се отпуснаха върху сухите вършини на леглото и мигом заспаха.

А горите шумяха и пееха тихо около колибата, поклащани от ветрец, който високо в планините всъщност беше страшна буря.

Аделхайд и Бистер бяха схванати и вкочанени на следващия ден. В действителност, след като се поразтъпкаха, се почувстваха по-добре, ала горите пред тях ставаха все по-безкрайни, а след препускането на елените през изминалата нощ през обраслото с борове възвишение Аделхайд усещаше вътрешно напрежение, тревога, дори и сега, при светлината на деня. Бистер вероятно губеше от време на време дирите, защото пътят им понякога се извиваше прекалено много, а може би се дължеше и на факта, че бяха принудени да заобикалят всички тези езера и водоеми, блата и стръмни върхове.