Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Даг бе стигнал до онзи момент в живота си, в който самонадеяността му го бе отвела твърде далеч — толкова далеч, че бе принуден да види докъде стигат границите на силите му. Непреклонната воля на рода му бе надминала самата себе си — в Даг.

Толкова се изплаши при слизането, въпреки цялата си първична сила, че започна да трепери. Опита се да си внуши, че някъде трябва да има и някакъв друг път. Въпреки всичко все още бе достатъчно съобразителен, за да прецени, че там снежната буря щеше да го ослепи. А навсякъде другаде, където можеше да се опита да слезе, можеше да се натъкне на непристъпни каменни стени или пък снегът да се срути под краката му. Опита се да прецени кой ще е най-безопасният път. Но му се завиваше свят веднага, щом си представеше, как изглежда там долу. През главата му преминаваха мисли, каквито никога досега не го бяха спохождали, и той продължаваше да гледа в краката си — в пътечката, която бе извървял, но по която сега не би направил и крачка повече.

Мислеше за Аделхайд. Това се бе случвало и по-рано, но никога по този начин. Сега проумя, че и тя страдаше заради загубата на момчетата и че той трябваше да бъде вкъщи и да я утеши. Мислеше и за баща си. И него скръбта го бе смачкала — бързо се беше състарил.

Да, за пръв път Даг започна ясно да осъзнава, че не бе претърпявал несполука в живота си — че винаги бе вървял по свой път, че винаги бе мислил единствено за себе си.

Реши категорично, че ако сега се върне жив долу, всичко вече ще е съвсем различно. Образите на Аделхайд и баща му изникнаха пред погледа му толкова неописуемо скъпи, че очите му се премрежиха. Освен за всичко друго, сега те се измъчваха и заради неговото изчезване. До болка чувстваше колко силно го обичаха двамата. И в него избуя могъщо желание да ги види и да почувства радостта им, когато го зърнат отново.

Стана на мига и започна силно да търка ръцете си една в друга, за да се стопли отново. Не бе и забелязал, че бурята непрестанно се усилваше, че бе обвила върха и сега дъхът й достигаше и до тук. Нямаше вече време за умуване, трябваше да опита — в името на Бог. Тихо прошепна молитва, когато се преви, надвесен над пропастта, за да открие в здравия като лед замръзнал сняг опора за краката си. Вятърът ревеше яростно около скалния зъбер и ревът му отекваше като глух смях надолу в бездните на Планината на мъртвите.

Трима мъже отидоха на север през гората, за да нарежат няколко дървета, които бяха останали повалени и покрити със сняг през зимата. Имаха кон със себе си.

Просто седяха и си почиваха, когато кучето на Даг дотича при тях. То ги подуши и излая. Мъжете очакваха, че и Младия Даг скоро ще дойде — затова веднага станаха и усърдно се заловиха за работа. Но Даг не дойде, а кучето не спираше да лае и да обикаля неспокойно.

Един от мъжете беше Мартин Хогер, най-опитният дървар в горите на Бьорндал. Весел, сръчен и умен. Той хвърли поглед към кучето един-два пъти, после се изправи и погледна загрижено към другите, които се занимаваха с трупите.

— Вероятно се е случило нещо с Даг. Кучето се държи много странно.

Всички се загледаха в кучето, а то нетърпеливо махаше с опашка и „хленчеше като болно хлапе“, описа го по-късно Мартин, който проумя, че трябва да се предприеме нещо. Нещо не беше наред. Единият от мъжете трябваше бързо да се върне в имението и той веднага се завтече, а Мартин и другият, заедно с коня, се насочиха на север, откъдето се бе появило кучето.

Когато мъжът дойде от гората, Стария Даг седеше до студената камина във вътрешната стая, потънала в сумрак, с отворена врата към залата, за да влиза светлина. Човекът задъхано и накратко разказа, че кучето на Младия Даг дотичало при тях и че нещо трябва да се е случило, ако се съди по поведението му. Стария Даг можеше да бъде прекършен от непреодолима болка, като всеки друг; но една надвиснала заплаха не можеше да го превие. Надигна се хладнокръвно — единствено ръцете и гласът му трепереха, когато поръча на мъжа да отиде и да си вземе нещо за ядене в кухнята, да си поотдъхне от дългия път и да си държи устата затворена по отношение на вестта, която бе донесъл. Трябваше само колкото е възможно по-скоро да изпрати в залата госпожица Крюсе.

Госпожица Крюсе се появи и Стария Даг й съобщи с тих глас за какво става въпрос и поиска обувките си за гората, както и торба с припаси. Дърварят бе дошъл доста отдалеч, а кучето — от още по-нататък, на север. Беше по-добре да се приготви за дълъг път.