Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Досега в живота си не бе имал несполуки. Да, брат му беше изчезнал, но това не го бе наранило толкова дълбоко. Леля Дортея и майка му бяха починали, но да видиш, че умират възрастни хора, това си беше, в края на краищата, ходът на живота — или по-скоро на смъртта. Някога бе имал изпитания в любовта си към Аделхайд. Обаче все пак винаги бе чувствал, че нещата ще се наредят според очакванията му — така и бе станало. Досега никога не бе сломяван от неблагополучие.

Родиха му се двама синове. Беше му необходимо доста време, докато проумее това. Отначало те бяха такива безпомощни същества, че бе просто непонятно как някога можеха да станат истински хора. Наистина, един ден, когато си дойде от гората, бе почувствал една странна топлина в гърдите си, когато видя в стаята си първото момче, заето с най-ревностни опити да пробяга от един стол до друг. Но истинска топлина завладя сърцето му — такава топлина, че избликна дори нагоре през носа и очите му — едва през онзи ден, когато малкият дойде при него с разперени ръце и рече: „Та-та“. Той вдигна тогава малкото момче и го притисна здраво до гърдите си и оттогава не намираше покой — нито в гората, нито другаде; горещ копнеж го тласкаше непрестанно да бъде с двете малки човечета и да ги прегръща, за да ги усеща близо до себе си — двете същества, които бяха негова кръв и плът. А по-голямото беше започнало напоследък да говори всичко, каквото желаеше, и въпреки че бе така малко, бе станало истински човек. А и буйната радост на хлапетата, когато се връщаше, пълното с радост мъркане на голямото, когато му разрешаваше да легне до гърба му или да се притисне до него и да усеща дъха му — също като кучетата му… Те бяха негови. Зад студената му външност, в него винаги бе пламтял стремежът за близост и нежност, също като при останалите хора. Не бе тласнат от този първичен инстинкт в прегръдките на момичета. Инстинктът бе съхранен и бе толкова мощен, че сърцето му можеше да се пръсне заради това.

Онова, което изпитваше към Аделхайд, също бе силно, но не толкова дълбоко и могъщо. Нейният поглед и мироглед на възрастен човек го караше да е леко напрегнат. До нея той никога не се чувстваше съвсем спокоен.

Докато децата му — те бяха негова плът и кръв. Просто беше необяснимо, че си бяха отишли и никога вече нямаше да се върнат. Не можеше да проумее това.

Ето че той, който не бе понасял удари от съдбата досега, бе наранен не от друг, а от смъртта, която префуча право през него. Беше се молил дълбоко, на всички сили, които господстват над живота, на Бога, на Отца, на Сина и на Светия Дух. Но смъртта дойде и му взе живота и сърцето от гърдите му.

Сега вървеше нагоре по брезовите склонове. Искаше да отиде надалеч, безкрайно надалеч от дома си. Далеч от живота и хората — отвъд границите на битието.

Във въздуха се носеше мирис от зайци, от снежни яребици и глухари, което караше кучето да лае бясно. Но колкото и старателно да обръщаше внимание на господаря си върху това, пушката не мърдаше от рамото на Даг.

Склонът беше стръмен и обрасъл в брези. Отдавна вече бяха минали пътеката, където на места имаше навят сняг, и сега снегът беше във вид на дебела покривка. Миналата есен Даг беше оставил тук няколко чифта ски, когато бе идвал да нагледа примките си за птици. Откри мястото и ските и ги закопча на краката си. Бяха изкривени от вятъра и температурата, но все пак го придвижваха по снега.

Помисли си, че никога не беше идвал тук, горе, през пролетта. И заради това много неща му бяха чужди. Режещ като нож вятър свистеше и вдигаше снега от преспите. Вятърът от планините.

Когато се качи на билото, откъдето започваха да се спускат високите пасбища, той седна на един камък, за да си отдъхне след стръмното изкачване. На мястото, където бе седнал, една пропаст разрязваше в лека дъга силуета на планините. Не можеше още да се види високото плато, но върховете му се извисяваха в цялото си величие. Беше ги виждал вече много пъти и заради това първоначално не им обърна особено внимание. Днес обаче се долавяше странно и мрачно бучене откъм планините, играта на светлини и сенки бе така жива, когато снежните вихрушки и тичащите облаци минаваха пред слънцето, че му се стори, че светът на планините има свой собствен живот. Величественият изглед го завладя и омагьоса. Никога не бе виждал планините такива.

Изведнъж вдигна главата си и се загледа с широко отворени очи.

Планините се спускаха към високата поляна с един смайващ зъбер; това беше най-южният от върховете, наречен Оксенутен, вероятно защото напомняше легнал вол, с остро наведен гръб и глава, снижена заплашително между предните крака. През лятото и есента на него се виждаше единствено скалиста повърхност, като само на най-високото се задържаха по няколко снежни ивици. Сега върхът почти изцяло бе покрит със сняг и лед, с изключение само на няколко разтопили се петна по южния му склон — точно срещу мястото, където седеше Даг. Бегъл слънчев лъч проби между облаците над рида и го заля с ослепителна светлина сред дълбоките сенки.