Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Всичко бе минало и Аделхайд се чувстваше сега по-бедна, отколкото когато и да било в живота си. Всяко нещо в стаята й напомняше за децата, всяко нещо бе докосвано от тях, а голямото бе я питало любопитно за всичко — защо това или онова е такова, защо се намира тук в стаята. А в раклата бяха малките им дрешки.

Дните и нощите минаваха, както и седмиците, а нейните мисли не можеха да бъдат само с починалите.

Мъртвите бяха мъртви, а тя бе жива заедно със скръбта и копнежа — по тях и по живота — и тъгата й се превърна в мъка за самата нея. Усещаше като някакъв срам четирите щастливи години, прекарани тук. Само чрез децата тя бе имала право да принадлежи към Бьорндал. Чрез тях бе свързана с имението, с цялото му минало. Сега, когато нямаше деца, тя отново му беше чужда — непозната, бедна, самотна, от която никой нямаше нужда.

Дори Стария Даг, който я бе приел сърдечно от самото начало и я обсипваше с толкова дружелюбни слова, сега, ако минаваше край нея, предпочиташе да се обърне настрана.

Един ден той получи писмо. Беше от адвоката му, който го известяваше, че петгодишният срок за откупуване на Боргланд е отдавна изтекъл и сега Даг е неоспорим господар на имението. За миг той смачка писмото и го хвърли в огъня на камината. Направи това спонтанно, но на следващия ден една мисъл започна да го занимава трескаво. Лицето му изглеждаше безчувствено и стоманено сурово. Един ден той седна на масата в старата стая и се загледа през отворения прозорец към зелените запролетени склонове на хълмовете.

Свещта при смъртта на детето постоянно се връщаше в съзнанието му, при това не толкова самата свещ, колкото предсказанието от устата на Ане Хамарбьо, което му припомни тази свещ. Бе проумял на старини, че древните пророчества невинаги трябва да се разбират в буквалния им смисъл. Често те имаха по-дълбоко значение, а поговорката за светлината звучеше така странно — да можеше само да разгадае смисъла й…

Че една свещ сама ще започне да гори от двата края, беше мисъл, за която никога не би се сетил. Сега той бе видял това нещо със собствените си очи. И то беше някак си съвсем естествено до едно смъртно легло. В такива моменти хората мислят за друго и забравят да почистят свещта. Но тази мъдрост означаваше не само че свещта, която гори така, е поличба за смърт, тя беше прорицание и за човека, който изгаря по този начин жизнения си пламък, сигнализира за разпадане на живота — „ако си посял нов живот, рано той ще бъде покосен от смъртта“.

Такъв беше краят й и Стария Даг се замисли върху него. Бащата на съпругата му, търговецът Холдер, беше човек, който обичаше насладите на живота. Той трябва да бе запалил свещта на живота си от двата края — затова умря сравнително рано, както и дъщеря му, а госпожица Дортея никога не беше напълно здрава. От децата му с Терезе единият син загина млад, сред страст и нещастие, както и едно момиче им се роди преждевременно мъртво.

Това беше от една страна — а от другата беше бащата на Аделхайд, майорът. Той се бе оплел в парични и женски истории, рано се бе развел с жена си и Стария Даг беше наясно, че неговите интереси едва ли излизаха извън добрата храна и първокласните питиета — и тук, в Бьорндал, както и там, в града. Трябва да беше запалил свещта на живота си от двата края и той, майорът.

За разлика от младостта си, когато приписваше всяка несполука на Бог, Даг сега вече не прибързваше с подобни заключения. Трябваше най-напред да се проучи дали и самият човек не носи някаква вина. Аделхайд беше дъщеря на майор Баре, да — и той знаеше, че бе преживяла дълги години на лишения. Макар и да изглеждаше достатъчно красива и горда, все пак възможно беше да има нездрава кръв в нея. Даг, нейният съпруг, беше ходил през целия си живот под вятъра и слънцето, а това даваше силна кръв — и той със сигурност беше изключително силен, здрав и с голяма съпротивителна сила; но беше и внук на търговеца Холдер, това нещо Стария Даг беше забравил.

Мисълта за двете невинни деца, които напуснаха живота толкова рано, отново се върна при него. Дали това нещо се бе случило заради престъпленията на дедите им към самите себе си? Той вдигна ръка и прекара през очите си опакото на дланта си. Дълго стоя така, като гледаше склоновете на хълмовете откъм запад, където широколистните дървета бяха започнали да разпъват първите си едва забележими зелени мрежи. Образът на по-голямото момче, проснато на смъртния си одър, бавно пропълзя край него. То беше толкова красиво, когато го подготвиха за погребението, но мъчителният израз около устата му не успяха да премахнат. Приживе момчето бе изглеждало с такова цветущо здраве, но не бе притежавало достатъчно силна кръв, за да победи първата болест, която го бе повалила, мислеше си Стария Даг.