Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Говориха дълго през останалата част от вечерта — тихо и приятно, с чаша питие в ръка. Майорът обаче не говореше с охота, както друг път. Беше замислен. За пръв път бе видял един пламък от вътрешното същество на Стария Даг, който гореше под уравновесената му външност. Досега той не бе мислил за това по-рано, но бе ясно, че един човек, който бе направил толкова много в живота си, трябва да таи в себе си опасна мощ.

Майорът отдавна бе чувал подобна мисъл, че Норвегия трябва да се освободи и от юг, и от изток независимо от силните противници, но я бе смятал само за гола патриотична фраза. Не, изречена сега с такава първична емоция от съществото на Стария Даг, тя беше нещо повече от фраза. В кръга на познатите му имаше мнозина, които познаваха Стария Даг. Вероятно за тях щеше да е любопитна да научат мнението му. То би им върнало смелостта сред всеобщата нерешителност.

Все по-малко Стария Даг се интересуваше с външния свят. Момчетата бяха вече едното на три, а другото на две години. По-голямото трополеше навсякъде из къщи, а и малкото се клатушкаше след него на своите разкрачени крачета и сладко бръщолевеше. Стария Даг се занимаваше толкова много с двете хлапета, че ги разбираше напълно и можеше да вникне във всичко, което ги вълнуваше. Поръчваше на коларите да донасят от града захарни и други вкусни неща, а през съботните вечери вземаше на двете си колена по едно от децата, изваждаше от джоба си лакомствата и се опитваше да разказва така, че поне по-голямото да разбере думите му. Седнала на големия стол до камината с някакво ръчно занимание, Аделхайд винаги присъстваше на това. Но когато в стаята беше и Младия Даг, тогава Стария Даг не можеше да разкаже нито една приказка. Бащата и синът все още усещаха известно притеснение един с друг и навярно сега на Стария Даг бе станало ясно, че той не се бе отдавал така на собствените си синове.

В голямото мрачно имение бе станало по-приятно.

Не само децата правеха Аделхайд толкова щастлива, но и радостта, с която Стария Даг си играеше с тях — и също това, че мъжът й все по-често оставаше вкъщи. Сега той рядко спеше в старата кухня, пренасяше все повече от оръжията си в стаята си, намираща се до нейната спалня. Започна да проявява любопитство и към нейните книги и през немалко хубави вечери седеше пред камината си и четеше. Малките хлапета се втурваха към него веднага щом той си дойдеше. За по-голямото сложиха легло в стаята на Даг — и то всяка сутрин, когато Даг си беше у дома, отиваше през стаята към леглото на татко си и изкарваше там по един блажен утринен сън, сгушен до мощния гръб на Даг.

Въпреки че Младия Даг не беше от хората, които да показват чувствата си, Аделхайд все пак забеляза, че той оставаше все по-често вкъщи не само заради децата. Често той ги търсеше, а когато смяташе, че тя не го наблюдава, можеше да вземе децата дори на колената си и предпазливо да повърти ръчичките и крачетата им, като че се чудеше как изключително фино са изваяни те.

Щастието е непостоянен гост в живота на хората. Никой не знае кога ще дойде — и никой не знае кога ще си отиде.

Аделхайд бе копняла през всичките си трудни години за сигурно щастие, както всеки човек. И то бе дошло при нея по-голямо, отколкото бе дръзнала да се надява. Но тя не беше напълно сигурна колко дълго ще трае то. Дори в най-светлите й моменти през нея преминаваше тръпката на тревога. Нещо вероятно ще се случи. Животът не може да остане все така хубав. Но когато се замислеше върху това, тя не можеше да открие откъде би могло да дойде нещастието. Беше толкова сигурно в царството на Стария Даг.

През март по-малкото момче се разболя. С пламнали бузи и блестящи очи, то плачеше за майка си ден и нощ — от време на време лежеше в дълбок унес — и кашляше така, че цялото му малко телце се извиваше в спазъм. А след това почина, малкото момче на Аделхайд.

Тримата души в Бьорндал — въпреки всичките им успехи — бяха смаяни от това.

Аделхайд бе бдяла ден и нощ над болното дете, Даг и Стария Даг идваха като уплашени животни до леглото на болното мъниче. Доведоха лекаря от южните селища, който направи всичко по силите си, но беше напразно.

Една вечер Младия Даг се прибра от кратко пътуване в гората и завари Аделхайд седнала в стаята му до леглото на по-голямото момче. Тя избухна в сълзи — цялата разтреперана.

Момчето бе пищяло предишния ден, а днес сутринта състоянието му се бе влошило, като сега, вечерта лежеше в унес — задрямало и стенещо.