Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Едва намери думи, за да му разкаже всичко това. Без да продума, Даг излезе навън и намери Сивер Бакпе. Лекарят трябваше да дойде веднага.

Тази нощ и още много нощи и дни Аделхайд и Даг седяха до леглото на малкия, излизаха за малко навън и после отново сядаха, почти без да осъзнават, какво правят. Стария Даг също седеше постоянно там, а когато не бе при болното, оставаше надвесен над молитвениците до западния прозорец на старата стая. С лявата си ръка потъркваше челото си, а косата му висеше край ушите странно разрошена. От време на време изваждаше носната си кърпа и избърсваше очите и носа си — а понякога използваше и само ръката си. За кратко време се прегърби като старец.

За по-малкото си момче Аделхайд бе плакала дълго и отчаяно, но тайно, само понякога не бе успявала да се сдържи и в присъствието на други хора неочаквано избухваше заради болката си. Сега обаче тя плачеше непрекъснато, без да обръща внимание на останалите. Болката я бе победила, цялата й вродена гордост и цялото й придобито от възпитанието самообладание се изпариха в миговете на страх и отчаяние до леглото на болното й дете.

Младия Даг също често се извръщаше настрана, за да прекара ръка през очите си, а възглавницата му не една сутрин беше мокра.

След като бе бдяла дни и нощи над рожбата си, една вечер Аделхайд изгуби съзнание и не дойде на себе си дори и след като Даг я вдигна и я отнесе в леглото й.

По-късно вечерта горе се качи и Стария Даг и двамата, Стария и Младия Даг, седнаха и останаха до леглото на момчето, докато нощните часове се нижеха.

Една свещ на нисък железен свещник бе сложена на масата до леглото на момчето. Гореше малко накриво, като част от фитила се бе наклонил надолу и бе попаднал в разтопения восък долу. Младия Даг седеше с гръб към светлината, а Стария Даг бе загледан в пламъка и едновременно с това бе заслушан в насеченото, трудно дишане на момчето. Гледаше свещта и видя как тази част от фитила, понесена от разтопения восък, стига края на свещника и продължава там да гори като втори фитил. Това което той наблюдаваше, сякаш не достигаше до съзнанието му, защото той не почисти свещта, макар че той гледаше малкото пламъче, което започна да я изгаря отдолу. След малко свещта започна да се накланя; неочаквано Стария Даг се сепна и втренчи ужасен поглед. Свещта бе паднала от свещника и лежеше на масата, като гореше едновременно от двата си края. По тялото му преминаха хладни тръпки и той нямаше сили да стане, за да сложи отново свещта в свещника — той вече нямаше сили за нищо.

В съзнанието му се появи едно старо предсказание на Ане Хамарбьо. „Където свещта гори от двата си края, там е пристигнала смъртта“. Стария Даг нямаше сили да погледне нито към леглото, нито към сина си. Взираше се втренчено единствено в свещта, която лежеше там и се разтапяше, докато двата й пламъка пращяха и трепереха. Но едновременно с това той беше съсредоточен и върху онова, което се дочуваше от леглото. Там бе притихнало — вече не се чуваше дъхът на детето.

Внезапно Младия Даг скочи и се приведе над момчето. Животът бе изгаснал — бе изгаснал и на този му син. Той се взираше в полуотворената уста, устните на която бяха разпънати в изморена, измъчена усмивка. Някак си странно в нея проблясваха зъбите. Очите също бяха полуотворени и искряха с бял блясък между посинелите клепачи. Русата коса бе сплъстена по челото и слепоочието, цялото личице бе безпомощно, уморено и измъчено.

Стария Даг събра сили и също се изправи. Бегъл поглед върху детето му бе достатъчен. Той рязко се извърна и пое към вратата, с двете си ръце пред лицето. Дълго, дълго стоя Младия Даг до леглото на сина си, сълзите се стичаха по лицето му и падаха на завивките. А свещта догаряше, стекла се на масата — пламъкът най-накрая пое и по повърхността на масата, и когато Даг го забеляза, в стаята вече миришеше на изгоряло дърво.

Когато разбра, че е спала, докато момчето й е предавало Богу дух, Аделхайд почти обезумя от мъка. След като я събудиха от тежкия сън и тя осъзна най-после, какво се бе случило, в нея сякаш всичко човешко умря, тя се превърна в животно, диво отчаяно животно, което се е надвесило с пронизителен рев над мъртвата си рожба.

Както при раждането на момчето и при смъртта на по-малкото му братче дойде Ун Хамарбьо. Тя се захвана и с помощта на госпожица Крюсе и Сивер Бакпе нареди каквото трябваше да се нареди и постави момчето на смъртния му одър.

Пролетта на 1814 година дойде и в Бьорндал.