Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

През цялата зима хората продължаваха да идват един след друг — от всички страни — обаче и на Стария Даг му трябваше зърно за идната пролет.

В едно ранно пролетно утро дойде момчето на ленсмана — с лунички по опърничавото си лице, петнайсетгодишно; трябвало да провери дали Стария Даг има излишно зърно:

— За склада — така му рече.

Тъкмо тогава Стария Даг постъпи прибързано, та после се принуди да изплаща глоба в размер на множество талери.

Сграбчи момчето за тила, свали го от мястото му и собственоръчно го замъкна в двуколката, после удари кобилата, без да обели и дума.

После се отправи на юг от къщите, на запад от градината, излезе на стръмния склон и дълго стоя там, оглеждайки се за файтона на ленсмана. Ту се понакланяше на една страна — ту на друга, изведнъж се наведе опасно рязко право над бездната.

Като плуг стоеше там, над целия свят. Като плуг бе живял — за всички наоколо си — в продължение на безкрайно много години — а най-много през тия последните. Да, имаше нареждане излишното да се предоставя на склада. Ала разполагаше ли той с излишък? Той самият твърде много ли ядеше? Зърнената храна не беше онова, което ценеше най-много, Най обичаше месото и рибата — и картофите, дето мнозина още ги ненавиждаха, той намираше за вкусна гарнитура. Кашата и хлябът бяха за деца и женоря. Ала и за тях трябваше да се грижи. Дали той или някой от махалата се беше молил за зърно от склада? Своето можеше да го продаде миналата година — и да зарови момчето на ленсмана в камарата документи от продажбата. Стария Даг стоеше на стръмната скала свиреп и несправедлив, ала нали си беше най-личният плуг сред принадлежащите му. Ето защо и на него му бе позволено от време на време да бъде изморен и ядосан.

Още с първите дни на пролетта в Бьорндал започнаха да вадят зърно изпод разкованите дъски на преддверието, от плевниците, изпод стрехите на оборите и кошарите, от затворените дрешници в помещението за запаси, от всевъзможни ъгли и места. И никога нивите не бяха изоравани така нагъсто, никога браните не бяха разбивали така старателно и умело буците пръст, както през пролетта на 1813 година, всичко — под строгия надзор на Сивер Бакпе. Нито една шепа от житото, което Даг бе спасил за посев, не биваше да остане неоползотворено. Сивер бе получил нареждания от Даг, но и той самият беше дори по-строг от господаря си. Всяко зърно трябваше да бъде хвърлено на земята, а в следващия миг браните го заравяха дълбоко в почвата. Тази година житото за сеитба не биваше да е храна за врабчета и гарги. По-добре беше да се зарови малко по-дълбоко, дори и с риск да покара малко по-късно.

От засяването на зърното през пролетта до узряването му имаше един дълъг период от време — безкрайно дълъг. Дълъг като вечност за онзи, който е полумъртъв от глад, преди още да е започнала пролетната работа. А за мнозина тази пролет беше точно така. И те идваха в Бьорндал — тези, които имаха някакво право, както и много други. Всички вярваха в Стария Даг повече, отколкото във всевъзможните действия на магистратите, повече, отколкото в правителството и краля.

Толкова много хора бяха получили зърно от него и бяха разказали за това, че всички мислеха, че той е някакво свръхестествено създание.

При цялата си твърдост Стария Даг сега имаше едно слабо място. Дойдеше ли при него някой с бедата си и с вяра в него, той би си нанесъл жестока рана, ако му откаже. А там, където сърцето надделее, там нещата често се объркват. Един ден Стария Даг направи равносметка и след нея стана ясно, че храната по никакъв начин няма да може да стигне докато дойде новата реколта.

Бедствието стана толкова голямо, че по пътищата умираха хора от глад. Един ден в Бьорндал дойде човек с каруца, както бе уговорено, в случай че пристигне кораб. Цялата му каруца бе пълна с жито — ръж не намерили — и той донесе писмо от братовчеда Холдер, че конете могат да тръгват.

Както правете още в младостта си, когато дойдеха важни писма, Стария Даг бе отишъл до западния прозорец на старата дневна и там отвори писмото. Смачка хартията и я хвърли в празната камина, после тръгна с бързината на лос през стаите навън. Тъкмо бе решил да вложи от своето сребро, а също така да поиска и още от братовчеда Холдер, за да изпрати кораб през морето, а сега се оказваше, че съдбата беше милостива. Каза няколко остри като нож думи на Сивер Бакпе и кон след кон потеглиха на юг. Никога селата на открито не бяха виждали такава гледка — черните коне на Бьорндал вървяха един след друг.