Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Стария Даг седеше един ден в кабинета си, на бюрото до прозореца. Беше ровил в стари книжа, но изглежда, си бе спомнил за Клинге, защото стоеше замислен, с ръка под брадичката си и гледаше през прозореца към есенните поля навън. Лулата му лежеше загаснала на бюрото, димът обаче все още се носеше на прозрачни нишки към огъня в камината и после нагоре в комина й.

От унеса му го извади чукането на вратата — госпожица Крюсе въведе жена, която идваше от юг, за да говори със Стария Даг. Тя се поклони веднъж на вратата, когато госпожица Крюсе затвори зад нея, и продължи да се кланя, вървейки през стаята, но все пак накрая се настани на стола до камината, който Даг й посочи. Той се обърна към нея в своя въртящ се стол, който бе направен по проект на капитан Клинге, и след дълги встъпления тя сподели своята болка.

Жената не се решаваше да вдигне очи към Стария Даг. Загрубелите й от работа ръце непрестанно се движеха. Дърпаха и гладеха престилката й, докато тя говореше и се клатеше ту напред, ту назад.

Всъщност онова, за което искаше да разговаря, се отнасяше до ленсмана. Нейният мъж бе попаднал в мрежата на ленсмана и седеше при него, пиеше и играеше карти по цели дни. Не смеел да откаже на поканите на ленсмана, защото бил задлъжнял до уши и затова бил принуден да продължава играенето на карти. И случело ли се някога да спечели, тогава парите му изчезвали, твърдял той, а сатанинското куче бродело насам-натам, като ставало толкова злокобно, че мъжът й се връщал у дома си полумъртъв от уплаха. Сега ленсманът отново започнал игрите; вече цели два дни и две нощи.

— Само Бог знае как ще свърши всичко това — рече накрая жената.

— Да, той със сигурност знае. В това можеш да бъдеш сигурна, жено — рече строго Стария Даг.

Потънала в собствената си мъка, жената подскочи от страх на стола — от тона, с който Даг произнесе думите. Сепната, тя застана почти на един крак, а очите й мигаха уплашено, когато той я запита с по-спокоен глас, дали двамата ще продължат и довечера играта си на карти.

Жената му каза, че това може да продължи цяла седмица, щом веднъж ленсманът е обзет от своя вихър.

Макар и да не познаваше жената, Стария Даг се досети кой е нейният мъж. Два пъти вече той се бе опитвал да вдигне непрокопсаника отново на крака, с опрощаване на дългове и помощ с превозни средства, с поуки и строгост. Стария Даг прокара ръка по косата си. Нежната кожа над белега на сляпото му око, спомен от едно сбиване през младите му години, пулсираше.

— Ти отиди в кухнята, да поискаш там нещо за ядене, докато впрегнем конете — рече той.

— Бог да ми е на помощ — извика жената, — да не смятате да отидем до ленсмана? Тогава всичко е обречено.

Даг излезе и затвори вратата след себе си. Жената се повъртя притеснена, но после го последва. След като се полута малко, намери кухнята, където по-рано бе разговаряла с госпожица Крюсе.

Докато Даг закара жената в дома й, вечерта се спусна. По пътя тя го убеждаваше да изчака до сутринта или поне да вземе някого със себе си — не бива заради нея да си докарва такова нещастие. Ленсманът не беше частно лице, а човек на властта, а неговото куче — в това куче се криеше самият сатана.

Даг завърза коня си до портите и тръгна по неподдържаната алея през двора на ленсмана. Светлините зад пердетата, гласовете и ударите по масата, издаваха къде се намираха. Стигна пипнешком до входната врата — тя не беше затворена — и влезе, като тръгна по посока на звуците. Всъщност заради кучето Даг трябваше да вземе със себе си брадва и пистолет, но изостави тази идея. Някога, в младостта си, той едва не бе станал убиец и при това, без да има оръжие. Ето защо трябваше да внимава какво прави.

Стигна до служебния кабинет и отвори вратата.

Зачервеното лице на ленсмана с изцъклен, изгарящ заради алкохола поглед се открояваше сред валмата дим, спускащи се над пламъка на свещта, от който той палеше порцелановата си лула в същия момент, когато врата се отвори.

Въпреки че ленсманът бе страшно пиян, изпитваше такъв голям респект към Стария Даг, че остана да седи с ококорени очи. Останалите трима, които стояха край масата, също се обърнаха към вратата и останаха със зяпнала уста, обзети от страх, свити и пияни до несвяст.

Даг извика мъжа на нещастната жена и му нареди да тръгва с него. Тогава обаче ленсманът се окопити. В минало то си той бе смел човек и въпреки цялото безпътие, в което бе затънал, яростта извади на повърхността част от предишната му смелост. Изпсува с най-отвратителните ругатни, на които бе способен, а след това… — след това ленсманът и кучето му се хвърлиха в общ скок върху дошлия.