Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Горкият Стар Даг! — прошепна тя, когато файтонът изчезна между хълмовете.

Обръщайки се, за да влезе вкъщи, тя спря още веднъж, сякаш проумяла нещо в мислите си.

— Да, да — каза си тя, — та той дори няма още седемдесет.

Младия Даг се върна към предишния си начин на живот след смъртта на децата. Започна да избягва стаята си, нещо повече дори — изглеждаше, че отбягва и Аделхайд. Прекарваше времето си главно в гората и ако се върнеше за малко вкъщи, нощуваше в старата кухня. Заради разните опасни оръжия тази постройка беше забранена за децата и там нямаше нищо, което да му напомня за тях. Младия Даг бе придобил такъв мрачен и див вид, че хората се стъписваха, когато срещнеха погледа му. Така всички те — Аделхайд, Стария и Младия Даг — диреха по различни пътища непонятния смисъл на смъртта.

Мъката бе обсебила Аделхайд — и тя мислеше за скръбта си, за загубата и за самата себе си.

Стария Даг мислеше за бъдещето на имотите и на рода си, за нов живот със здрава кръв.

А Младия Даг — изобщо мислеше ли той?

Тази стара мъдрост Стария Даг вероятно я беше казал на Младия Даг преди четири-пет години, когато една вечер бе изпаднал в подходящо настроение за това.

— След като си ходил навсякъде, също и горе, в планините — рече той, — виждал ли си Планината на мъртвите?

— Не — отвърна Младия Даг, — не знам планина, която да се нарича така.

— Това, как изглежда, подсказва името й — рече Стария Даг, а след това повтори първите думи от поговорката. — На север тази планина е била граничен камък за имотите ни — рече той. Навярно искаше с тези думи да обозначи за сина си северната граница на собствеността им. — Аз съм бил далеч, но чак там — не. Това беше една от мъдростите на Ане, а тя казваше, че човек ще разпознае името на планината по това, как тя изглежда. — Така Стария Даг повтори края на тази мъдрост.

Това прозвуча като предупреждение от страна на прадедите, от които Ане го бе научила — и Стария Даг ги предаваше на сина си.

Всичко бе изчезнало от съзнанието на Даг. Той не бе колекционер на мъдрости и поговорки.

Горите в Бьорндал пееха — и вятърът, и водата, и птиците. Песента се подемаше от всички потоци, от короните на дърветата — и се разнасяше със свирукането, чуруликането и шума на всички птици там.

Младия Даг прескачаше ловко през мъха. Беше с пушка през рамо, с раница и храна, както и боеприпаси за стрелба, с него беше едно бързоного куче, което шареше наоколо. Не се долавяше никакъв звук от двете същества, които се движеха сред влажния пролетен вятър, който галеше земята мило и свистеше високо над горите, чак до небето.

Далеч, далеч, извън имението, бяха блатата сред покоя на гората. На север от блатата теренът ставаше стръмен, с гъсти гори по склоновете на юг. Бяха все по-редки, колкото по-нависоко се изкачваха — по хълмовете нагоре имаше рехави борови гори, а на север от тях растителността оредяваше и се срещаха брези. Отвъд брезите се простираха блата и пасбища. Там се извисяваше царството на планините — връх над връх, чак до самото небе.

Там, където Даг спря да почине с кучето си, на един скалист хълм, сред боровата гора стволовете на дърветата искряха на слънчевата светлина като златни колони на храм, извисяващи се в синевата на небето. Вятърът шумолеше и пееше в зеленината на боровете, а по-отдолу му отговаряха по-ниски звуци, когато той се усилеше.

Тук, на високото, той беше сух и не така мек и галещ, както долу в горите. В него се усещаше нещо от зимния вятър. Идваше от север, от високите планини, където още властваше зимата.

Необичайният аромат, който носеше вятърът, караше кучето енергично да души, вдигнало носа си и вперило поглед в Даг. Господарят му напоследък съвсем се беше променил. То не получаваше нито една приятелска ласка, нито едно почесване зад ушите, нито една приятелска дума и… рядко някой изстрел и добро хапване. Той седеше неподвижен и гледаше втренчено пред себе си, без да вижда нищо. Дори не усещаше, когато му ближеше ръката. Вече не беше никакво удоволствие да е негово куче.

Даг се изправи, вдиша дълбоко въздух, преметна пушката и раницата на рамо и продължи нататък — инатливо и гневно, точно срещу вятъра.