Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Лицето на смъртта се бе озъбило подигравателно на Даг от срещуположния зъбер. Челото й блестеше, страните й светеха, а помежду им имаше дълбоки очни ями, дупки на носа и страшна челюст, потънала в сянка. След това пред слънцето преминаха още облаци и зъберът отново стана синкав и бял, без лице.

Даг се беше изправил на крака. Плъзна се на ските си през прореза и отправи поглед нататък. Поляната на високо се простираше като замръзнало море с остри рифове и стелеща се мъгла. Без да мисли, той се спускаше напред. Ските му прорязваха замръзналия сняг, докато в същото време втренчените му очи бяха приковани в отсрещния скален зъбер.

Неочаквано той се закова на място. Слънчевата светлина проби през облаците и на отсрещната стена отново се появи ужасяващият образ, а отвъд нея останалите върхове на планината бяха потънали в сянка. Вече знаеше докъде се простира северната граница на Бьорндал. С пролетното слънце можеше с лекота да се открие Планината на мъртвите.

Движен като че ли от някаква неведома сила, той продължи нататък, а слънцето светеше все така ослепително, и все така отсреща се зъбеше Планината на мъртвите. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-високо и по-респектиращо се извисяваше лицето на смъртта над долината, високо над света, нагоре, чак до облаците. Беше това, което бяха казали неговият баща и Ане — човек действително може да разгадае името на планината по това, как тя изглежда. Името Оксенутен вероятно й бяха дали хора, които никога не я бяха виждали през този сезон. Може би тя изглеждаше по този начин само на пролет.

Докато ските хрущяха през замръзналия сняг, Даг бе приковал погледа си в страшната гледка, като се опитваше да си спомни едно старо стихотворение, което някога бе чувал от баща си. Как точно бяха думите, не можеше вече да се сети, но знаеше много добре смисъла им: че царството на смъртта се простира зад планината, а долините на живота са южно от нея и че отгоре човек вижда едновременно живота и смъртта — и че ще може да разкаже за смъртта единствено онзи, който се завърне оттам и може да говори. Дали наистина би заплатил с гласа си този, който се изкачи на въпросната планина? Последните стихове той не успя да си спомни, знаеше само, че те бяха нещо като предупреждение.

Кучето беше на мразовития сняг и като че ли съжаляваше, че не бяха останали долу под платото, където бяха захвърлили пушката и раницата. Бе разтреперано и гледаше нагоре към планината. Може би също бе забелязало страховитите очертания на планините, защото скимтеше жално и лаеше срещу зъберите.

Кучето беше единственият свидетел на това безразсъдно катерене на Даг по стръмната скална стена. Той бе откопчал ските от стъпалата си. Пътят беше премного стръмен за ски, а лед и замръзнал сняг имаше в изобилие, за да могат да го задържат и без ски. На стръмното той направи кратка почивка и хвърли поглед към света от планините и снеговете; отвъд, зад покритата със сняг висока долина, се намираха, както той предполагаше, горите. Човек би могъл да ги види, ако се изкачи по-високо. От там, където беше, започваше отвесен склон. А усещането, че всичко лежи под него, че е над пропаст, която замайва главата на човек и никъде не се вижда опора, беше достатъчно да разтрепери коленете му. Но сега всичко му беше безразлично. Бе все едно дали е на пътя към живота или към смъртта, или и към двете едновременно; той не мислеше за това, а продължаваше да се изкачва все по-нагоре и нагоре.

Бурята като че не бушуваше покрай него, той не усещаше и пронизващите тласъци на вятъра, който връхлиташе зъбера и го удряше със снежни ръце.

Човек на предизвикателствата — все по-близо и по-близо до смъртта.

Вятърът свистеше и караше кучето да трепери. То виеше срещу него и следеше с поглед господаря си, който пълзеше като муха нагоре по брадата на смъртта и сега отново се спря, за да погледне света от устата на смъртта. Стоеше в този момент сред едно корито от грамадни каменни блокове, снегът там вече се бе предал на пролетното слънце и скалите между бялото образуваха челюстта на смъртта.

Даг трябваше да заобиколи встрани, за да може да продължи напред. И той се изкачи нагоре по снежната повърхност, която образуваше овала на бузите, и се устреми към едната от двете каменни реки, от които бяха каменните блокове в коритото. От вътрешната си страна те бяха заоблени и по тях нямаше сняг — те образуваха дълбоките очни кухини на смъртта. След това той трябваше да премине по носа — един скален хребет, който бе останал след срутването на скалите между двете тъмни очни кухини и върху който още имаше сняг. Там, на носа, на него отново му се наложи за миг да си поеме дъх. Челото беше толкова издадено напред и стръмно, че беше направо невъзможно човек да се изкачи по него. Но той най-сетне успя да открие път по едната вежда и после по ръба на пропастта, която образуваше слепоочието. И след това… Даг изчезна. Кучето виеше бясно и хленчеше като дете, изоставено сред виелицата и невиждащо господаря си.