Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Смрачаваше се, но светлината на пролетта все още се стелеше над горите, когато Стария Даг се отправи, за пръв път от едно поколение насам, на дълъг път в горските си имоти. Докато можеха още да го наблюдават от къщи, той стъпваше твърдо; но горе, до стръмния склон, откъдето започваха горите, започна често-често да прекарва ръка по очите си и да шепне, треперейки:

— Бъди милостив към мен и този път, не оставяй Даг да умре преди мен.

Започна да говори на кучето си, за да се овладее, но познатите звуци на пролетта в дълбочината на гората събуждаха в него толкова много спомени, че сърцето му бе сграбчено от тревога. В дълбините му избуя страх, непознат досега за него. И той отново промълви същите думи. Звучаха като „Отче наш“ или друга някаква молитва, докато тежката му фигура се отдалечаваше бързо, с широки и твърди, свикнали с гората крачки.

Старите дървени постройки разнасят най-различни шумове в зависимост от момента на деня и годишните времена. Но необичайните звуци се различават твърде много от обичайните — за онзи, който има ухо да ги чуе.

Седнала в креслото до стъклената врата на стаята си, с подпряна буза на дланта си, Аделхайд седеше и гледаше, обзета от мъчителни мисли, през стъклата, гледаше вечерното пролетно небе, когато дърварят влезе в залата. Разбира се, припряното му тропане на входната врата, накъсаните, задъхани думи не можаха да се доловят горе, при нея; но тя почувства необичайните звуци вкъщи; затова стана и се насочи уплашено към вратата.

Почти веднага чу забързаното влизане на госпожица Крюсе в залата, после как излезе още по-бързо и как се върна. Малко по-късно дочу познатите стъпки на Стария Даг, само че те бяха сега по-бързи от обикновено, чу как се отваря и затваря вратата, как старото куче, което винаги лежеше и се топлеше до камината, започна да драска по вратата, защото искаше и то да излезе. Следователно Стария Даг се беше приготвил за пътуване в гората, щом кучето се държеше така, и по всяка вероятност имаше нещо спешно. На лицето на Аделхайд нахлу гореща вълна кръв и студена пот изби по челото, тила и надолу по гърба й.

Зави й се свят.

Щом толкова бързо Стария Даг се беше запътил сега, на свечеряване, към гората, тогава трябваше да се е случило нещо с някого.

Аделхайд отвори вратата и изтича надолу по стълбището. Старото куче я посрещна, като въртеше опашка и непрестанно скимтеше. Тя застина и се вслуша, сякаш казаните тук с тих глас думи още се носеха във въздуха.

Стъпките на госпожица Крюсе, която минаваше през кабинета, се приближаваха. Без да подозира, че Аделхайд е там, тя излезе, плачейки, в преддверието. Сепна се и впери ужасен поглед в бялото като сняг, замръзнало лице на Аделхайд.

— Какво… какво… се е случило? — едва промълви Аделхайд.

Госпожица Крюсе не се сдържа и се разрида, въпреки че Стария Даг й беше забранил да казва. Притискаше ръце към устата си, но заради ескалиращата тревога на Аделхайд накрая й призна, че нищо не се е случило, освен че кучето се е върнало само. Единствено това знаела.

Аделхайд нямаше ни най-малка представа, че когато кучето на един ловец се връща и търси помощ, това никога не е за хубаво, а и госпожица Крюсе не й каза, че поведението му е подсказвало неприятности. Но тя знаеше, че кучетата на Даг бяха част от него, както и той от тях. Неведнъж бе изпитвала дори ревност, когато те се втурваха към него, преливащи от радост, че могат да отидат с него в гората. А сега нейното предчувствие й нашепваше какво означаваше, когато куче се е върнало само.

Кръвта бучеше във вените й и след като дълго стоя така, накрая си пое дълбоко въздух и рече тихо, с пресекнал глас:

— Аз също искам да отида в гората.

Това беше нечувано, една жена от Бьорндал да посмее да отиде в гората — а когато една префинена градска рожба като Аделхайд казваше това, за госпожица Крюсе беше пълна лудост. Започна да я утешава с думи, молеше я, дори я умоляваше на колене да си остане вкъщи, защото в противен случай тя, госпожица Крюсе, ще понесе цялата отговорност, но Аделхайд бе непоколебима в решението си. Пред очите на госпожица Крюсе тя се превърна в горда, силна стопанка на къщата, господарка, която заповядва властно и непреклонно.

Единственото, което успя да я убеди госпожица Крюсе, бе да си вземе малко храна в една раница, да обуе дебели обувки и да облече плътни дрехи, както и да завърже старото куче с една каишка за китката на ръката си, за да не избяга от нея. Това бе всичко, което успя да стори.