Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Мъжът приготви пъстърва и опече на жар няколко картофа, след което нареди храната, колкото можеше по-добре, на една дъска, която забърса. Аделхайд се нахрани толкова, колкото да сложи нещо в стомаха си. Мъжът я съветваше да не отива по-нататък и да изчака, докато се върнат останалите, защото нагоре планините ставали все по-непристъпни и пътеките били малко.

Можел да я придружи, ако желае на всяка цена да продължи пътя си. При това съвсем не било сигурно, че с Даг се е случило нещо, защото и едно куче може да се заблуди. Дори и да се е случило нещо, тя не бива да мисли, че е най-лошото. Той продължаваше да говори и да я утешава, колкото бе по силите му, и скоро те отново бяха на път към север. После Аделхайд му каза, че със сигурност иска да продължи пътя си сама и тогава мъжът остана да гледа след нея, докато можеше да я вижда, а след това прекара опакото на ръката си през очите.

Бьоре рибарят — така се казваше той, щеше да я придружи на драго сърце. Беше роден в съвсем друг регион и както се мълвеше, бе дошъл тук, в горите, заради едно злополучно приключение в младостта си. Беше намерил закрила при Стария Даг и бе получил позволение да си направи къща тук, край езерото. Като отплата за това, той носеше в имението риба и получаваше там в замяна на нея жито и други хранителни продукти.

Когато имаше празнувания и гости, той снабдяваше имението с едри пъстърви, надявайки се, че по-често ще искат от него да им доставя риба. Защото щом занесеше специално поръчан улов, получаваше ракия, както и тютюн и кафе, бял хляб и масло.

Нямаше друг на света, който да си устройва по-хубави пиршества от тези, които си правеше рибарят Бьоре в колибата си след подобни разходки. И той си имаше свой свят, а приказните същества в него бяха тези три нещастни човешки същества, които бяха отишли сега там, на север.

Знаеше едно заклинание, към което прибягваше, когато имаше остра нужда от особено богат улов за някое празненство; но човек не биваше да използва това заклинание, ако не е в нужда — в противен случай беше грешно и то изгубваше силата си. Но ако човек наистина се нуждаеше от това, добрият Бог позволяваше да се случи.

Отиде в колибата си и след това пак се спусна на брега. Там сложи на кръст две кости, едната от елен, а другата от куче, после дълго ги бута насам-натам, докато те се насочиха точно към четирите посоки на света, като в същото време не преставаше да мърмори думи за разпнатото тяло Христово, за светиите и за Света Дева Мария, а също и много думи, които вероятно някога са били латински, но сега бяха станали съвсем без смисъл. Най-после той се изправи, скръсти ръце и започна да се моли, с лице обърнато към водата, като изричаше на висок глас молитвата „Отче наш“ и накрая добави, че се моли за Младия Даг, моли се да не бъдат в неизвестност относно неговата съдба.

Бистер теглеше Аделхайд напред, където земята се издигаше все нагоре и нагоре, докато зад тях слънцето се спускаше. Най-накрая прекосиха под вечерното слънце позлатените от светлината борови гори и видяха от върха брезовите склонове на север. Въздухът прииждаше студен, със силен дъх на зима, и вледеняваше носа, когато повееше вятър от север. От време на време полъхваше и един по-топъл вятър от запад. И тук, на върха, тази вечер се срещаха двата вятъра.

Бистер вървеше устремено напред през цялото време. Изведнъж обаче той започна да обръща главата си и да души настрани. След това спря, обърна се на запад и започна старателно да души — вече не по земята, а във въздуха. И после задърпа Аделхайд надолу, на запад, като първоначално душеше напред, а след това започна да ръмжи.

Заслизаха отново в боровите гори, поели на запад, после на юг и изведнъж Аделхайд усети в бистрия въздух мирис, сякаш от дима на камината вкъщи.

Обзе я толкова голямо напрежение, че й се искаше да поседне. Бе дошла толкова далеч, бе като навита пружина, искаше да върви, да върви, усещаше го, без да мисли за това, че се намира на път към края на света. Никога нямаше да стигне до някаква цел. И неочаквано я обхвана страх, че скитането й може би щеше да приключи сега или да вземе неочакван обрат. И насред умората, тя бе обзета от ужас. Пред погледа й минаха смътни картини, страховити картини — кръв, натрошени крайници и смърт.

Остави на Бистер да я тегли, като често го сдържаше, защото не искаше да стигне до това, което й предстоеше. През носа й излезе приток на болка, сълзи бликнаха и се стекоха по лицето й, искаше да се освободи от каишката на Бистер, да си тича сам, а тя щеше да чака, да чака. Но каишката се беше врязала в китката й и не можеше да се отвърже, докато вървеше, а Бистер продължаваше напред и я теглеше след себе си.