Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Отново затвори очите си. Мислеше за Аделхайд. Беше поела и дошла сама, със старото куче, до най-дълбоките горски пущинаци на север. И след дългия път още чувстваше достатъчно сила в себе си да се бори, имаше достатъчно смелост да се заеме тук с всичко това. Лицето й пред огъня породи в него тези мисли. Едно съвсем ново лице. В тази колиба очевидно се водеше мълчалива схватка. От една страна бяха суровите предсказания на Ане Хамарбьо, родът и смъртта, а от другата — Аделхайд и любовта. Защото никоя жена не можеше да изглежда така, както изглеждаше сега Аделхайд, освен когато се намира в решителна схватка за онова, което за нея е единственото в живота. Върху това лице нямаше никаква милост — към старите мъдрости и към каквото и да било друго. А където любовта е истинска, там и Господ идва на помощ — той беше убеден в това.

Изцяло потопена в грижи около Даг, Аделхайд не разбра, че Стария Даг ги е наблюдавал, а не след дълго, успокоен, се е изтегнал на пейката и заспал истински сън. Друг се беше появил този път вместо него с намерението да бъде силен и да се бори. В такъв случай той можеше най-сетне да си отдъхне.

Беше се насъбрал сняг на дебели пластове под южната стена, където бе паднал Даг. Когато той се изкачваше, при подножието на най-долния склон имаше още замръзнал сняг, но бурята от север бе помела след това планинските урви и понесеният сняг се бе натрупал на преспи в пролуката на южната страна на планината.

Животът на Даг беше спасен от бурята. Обаче старата мъдрост, която идваше от дълбините на вековете, се бе оказала ужасно вярна дори до последната дума — тя беше придружила хората, когато бяха понесли Даг към долината, и дебнеше сега около колибата, в която той трябваше да лежи в продължение на дни и нощи. Смъртта не беше твърде далеч от него.

Мартин Хогер и другите отидоха до имението, за да донесат дрехи, храна и други неща, които бяха необходими тук. Аделхайд отхвърли каквато и да е помощ. Така тримата живяха в продължение на много дни в колибата, както бяха живели техните прадеди преди много столетия. Аделхайд беше домакинята, готвеше и переше, Стария Даг носеше вода и полагаше грижи за огъня.

Дните се нижеха, пролетта пристигна в горите, като простираше ярка зеленина по склоновете и було от цветя по земята в гората, събуждаше рояк птици и ромон на потоци и изпълваше слънчевия въздух с опияняващ дъх на растеж и пролет. Така бе в горите и през двата дни, когато се отправиха по най-лесните пътеки от колибата при Свартиернкоя към Натдалсетра и от там към Бьорндал.

Когато първия път мина от тук с Бистер, Аделхайд бе тичала като сляпа. Сега тя посрещна пролетта в гората със спокойна, вълшебна радост.

Много нощи тя бе лежала в колибата и бе слушала звуците на горите — звънливи и приличащи на песента на флейта, щом вятърът от север засвиреше над върховете; прочувствени и приспивни, когато вятърът от юг задухаше. Сега тя изслуша целия репертоар на гората с всичките й песни. Преживя извисяващи неща. Имаше възможност да чуе пронизителния рев на елените и ги видя примряла, когато силните животни минаха при изгрев покрай блатото на Тролфуглсетра. Видя и птицата трол, която беше повече риба, отколкото птица, плъзваше се по водата и оставаше там учудващо продължително време, без да се вижда, след което излиташе над повърхността така бързо, че водата около нея се превръщаше във воден прах, и после надаваше такъв писък, че тръпки пронизваха човек.

Стария Даг показваше на Аделхайд следите на различен дивеч, а далеч на юг, под хълма до Грьонтиернхьогда, забелязаха пресни дири от мечка.

Следващия ден слязоха по склоновете и стигнаха до някои от селищата в периферията. Тя видя хора и деца, както и странните им къщи във Фриланд и Ския, Стярнебк и Кастет, така и в по-големи селища — Тиернсмо, Блетиерн, Барвол и Стайнрюд.

Видя и летните кошари на Бьорндал между повалените дървета, сред разцъфтелите хълмове и зелени ливади, с дървена ограда и малки вратички.

Тя занесе вкъщи цял един нов свят.

Дори да звучи странно — преживяното напрежение около страшната случка и благословения от Бог щастлив изход изтикаха далеч назад в душата на Аделхайд скръбта й по починалите момчета. Само в някои моменти, когато се сещаше за смъртната опасност, в която се бе намирал Даг в планините, тя се чувстваше изведнъж разтърсена заради смъртта на децата; пресмяташе на колко години щяха да бъдат те сега и често се обливаше в горещи сълзи. Но скоро след това новите силни впечатления отново вземаха връх и обсебваха мислите й.