Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Да стигне до ръба на бездната беше най-трудният момент в живота на Даг. Беше влизал неведнъж в двубой с диви животни и дивата природа. Беше изкачвал много стръмни възвишения, сипеи и пропасти сред горите на планината, за да достигне гнезда на орли или да устрои засада на мечка. Но досега никога не бе напрягал така всеки свой мускул, всяка жила, всеки нерв, за да осъществи финалната част от трудния си път.

Даг вече беше горе на върха, където скалата през лятото изобразяваше главата на вола, а сега — темето на смъртта. Стоеше запотен и разтреперан от изнемога и се взираше в далечината. Многократно бе простирал поглед от планини и върхове към горите и селото, но всичко това беше нищо пред безкрайния свят, който погледът му обхващаше в момента.

Вълни от безкрайни гори, а селището като мъничка, едва видима падина, на юг от която се простираше ярката зеленина на полето, докъдето взор стига. Да, човек действително виждаше от тук долините на живота — това беше вярно. Но не се ли виждаха оттук и владенията на смъртта? Обърна се назад. Вратът на вола се издигаше като нова издатина върху темето на смъртта. От върха на тази издатина снегът се вихреше нагоре към небето като дим от жертвен огън.

Още немалко път оставаше до там и едва сега Даг почувства колко смъртно уморен е — но той трябваше да се изкачи горе.

На високото вятърът ставаше все пронизващ. На Даг се наложи да се превие на две, за да може да върви напред. До последното възвишение се принуди да пълзи на четири крака, в противен случай вихрушката щеше да го запрати обратно. С окървавени ръце се предвижваше по гладките като огледало камъни и докато снежната буря го шибаше през лицето, той преодоля последния остатък от пътя си. И ето, той ги видя — владенията на смъртта. Дълго време не можеше да различи нищо друго, освен едно море от снежен прах. Но щом бурята си пое за миг дъх, снежното море се спусна долу, а върховете се надигнаха димящи от него. Изглеждаше обаче, че човешкото същество върху черепа на смъртта вбесяваше бурята. Тя налиташе все по-дива и по-яростна; крещеше и бумтеше над планините, ревеше в пропастите и пукнатините, спускаше се яростно надолу в пропастите. После отново се надигаше и завихряше снега в едно запенено море, удрящо се във върховете. И върховете потъваха, изчезваха в снежния прах, а после отново се извисяваха, със снежен дим по склоновете, издигаха се високо над всички бури, със зъбери, които блестяха на слънцето, пронизваха самото небе.

Спускайки се от върха надолу, Даг се намери отново върху темето на смъртта, където бе стоял преди това. Там откри малко завет. Наистина, отделни тласъци на вятъра проникваха и тук, но слънцето грееше с обедна топлина, когато не бе покрито с облаци и снежен прах. Имаше чувството, че е убит и смачкан. Тук, на високото, вятърът пронизваше дрехите и кожата, стигаше до мозъка на костите му. Беше дъхът на смъртта.

Яростният подтик да се изкачва нагоре започна да дава резултат. Даг се отпусна разтреперан на един камък — в средата на темето на смъртта — и хвърли поглед на юг към долините на живота. Дали причина за това беше умората, или пък гледката към равнината, или замръзналият свят на север, но изведнъж той бе обзет от желание да живее. И в същия момент му стана ясно какво бе търсил. Беше тръгнал да дири смъртта, когато се изкачваше в заслепението си по тези скали. Бе искал да изчезне от живота. Но сега, като гледаше към долината на живота и мислеше за любимите си места долу, сега вече не желаеше да умре.

Но дали щеше да има сили да се върне жив долу? Последните стихове от преданието на Ане Хамарбьо, които по-рано не можеха да изникнат в съзнанието му, сега неочаквано изплуваха със смразяваща яснота:

Сред мразовития студ наоколо по тялото му премина пронизващ огън. Седеше тук и за пръв път наблюдаваше всичките долини на живота, където бе живял щастливо, и точно този ден трябваше да бъде последният в живота му.

Преданията на Ане Хамарбьо винаги бяха верни, така беше чувал да говорят старите хора. Винаги се случваше това, което тя предсказваше. Вероятно, защото думите й не бяха празни приказки, а мъдрост, обобщила опита на хората. Не трябваше да си прекалено умен, за да разбереш, че можеш да намериш смъртта си, слизайки оттук. При мисълта за това спускане през урвата го побиха тръпки. Знаеше от опит, че слизането надолу ще бъде десет пъти по-трудно.