Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

След като дълго кръстосва стаята, той най-после седна и започна да говори, без да обръща главата си, като че приковал очи в някакво видение сред пламъците, бавно, приглушено, но непоколебимо:

— Онова, което е казал Даг за живота и смъртта… е така. Да разглеждаме живота само като един малък миг от пътя между вечността, от която идваме, и вечността, към която отиваме — това е първото нещо, което ни е необходимо, за да осъзнаем връзката между нещата. А връзката се основава на това, че носим в себе си нещо от Бог, от вечността към вечността… ако, разбира се, не живеем като слепци в този кратък преход, който наричаме живот. Носим в себе си нещо от Бог. Това нещо човек би могъл навярно да го обобщи с трите думи от Библията: вяра, надежда, любов, но лично аз по-скоро бих използвал други думи: вяра в Бог, упование и добронамереност. Така те ми се струват по-близки една до друга, неделими. Те са онова, което ние носим в себе си от Бог и те ни издигат високо над Планината на мъртвите, Аделхайд.

Откакто Стария Даг беше поставил ленсмана на мястото му и беше сложил край на манипулациите му с кучето, той вече не закачаше хората, които имаха работа с Даг. Но продължаваше да пие все така яростно както досега, може би дори още по-яростно, като играеше карти, ден и нощ, година след година.

След един такъв запой, една сутрин ленсманът бе намерен мъртъв на стола му. Ръката му още стискаше чашата с алкохол на масата — беше се напил буквално до смърт.

Погребаха го, както погребват всички, но на погребението му се случи нещо невероятно.

Хората чуха най-изненадващата реч от свещеника, изричана при подобни случаи. Той спомена кратко и ясно, че ленсманът бе водил във всяко отношение безбожен, нехристиянски живот, беше станал истинска напаст за цялата област и беше отишъл сега, олюлявайки се, при своя Бог, в същото състояние, в което бе прекарал живота си, а именно — пиян. Да, свещеникът говореше, разтърсен от свят гняв, при което тръпки преминаха по телата на слушателите. Той засегна дори въпроса дали е позволено да се погребе ленсманът в осветената земя и с това искаше навярно да подскаже, че не го смята за нищо друго, освен за един самоубиец.

Макар че ленсманът нямаше нито един приятел, затова пък имаше най-малко две жени и многобройни потомци и цялото това семейство намери за безсрамно от страна на свещеника, задето се е осмелил да каже над гроба на един мъртвец откровено и ясно онова, което мислеха всички хора в околността.

Навсякъде се говореше за това, като някои влиятелни хора счетоха постъпката на свещеника за нечувана. Всички бяха единодушни, че задължение на един свещеник е снизходително и открито да лъже дошлите на едно погребение. Между тези влиятелни господа вероятно имаше не един, а мнозина, които със сериозни основания се бояха от реч, която някой подобен свещеник би произнесъл при тяхното сбогуване с живота. А пък както и да живее човек, той винаги смята, че има право да получи на края на дните си едно смирено, лицемерно почитане.

Стигна се до там, че се задействаха връзки и епископът пристигна на извънредно посещение, за да се осведоми за нетърпимия свещеник. Епископът беше истинска рожба на своето време. Той не се почувства добре в този свещенически дом с много деца и малко вино на трапезата, а също и истински библейската неделна проповед на свещеника не беше по вкуса му. Той даде на свещеника да разбере, че е недоволен от него, и при заминаването си го смъмри за речта над гроба на ленсмана. Тя била възбудила раздразнение, дори погнуса, като направила отношенията му с общината немислими — щял да разбере по-късно за това.

Силата на свещеник Рамер беше в стаичката му, докато се приготвяше, в диалог със своя Господ, за проповедта и служебните си задължения. И при всичко, което имаше връзка със службата му, той отнасяше със себе си навън от стаичката тази сила, но в останалите неща не беше силен.

Той не принадлежеше към свещениците, които можеха само да учат селяните да бъдат селяни. Самият той не беше добър земеделски стопанин, като стопанисването на свещеническия дом в никакъв случай не беше за пример. Лошите години бяха оказали въздействие и върху него, както върху мнозина други, и той бе принуден да води тежка борба за хляба. Обстоятелството, че не беше в добри отношения с едрите земевладелци, вероятно също бе допринесло за намаляване на приходите му. Той не беше практичен човек дори точно обратно, и така хората лека-полека загубиха уважение към него, а заедно с това и към думите му. И той, и неговото семейство не дружаха с никого. Големите имения оставаха затворени за него, а на дребните собственици и през ум не минаваше мисълта да поканят свещеника. Строгата му присъда над лекомислието на времето и над пиянството още повече допринесе за утвърждаване на мнението, че е невъзможно приятелството с него.