Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

След смъртта на госпожица Елизабет, късно през есента, Стария Даг отиде за втори път в Боргланд — сега вече не за да посети болен. Така беше нагласил нещата, че там бе получена преди това една доставка от града, за да не би при пристигането му полковникът да изпадне в неловко положение и да няма с какво да го посрещне.

Двамата разговаряха за много неща до късно през нощта, като по някое време Даг заяви, че на драго сърце би купил всички мебели и движимо имущество, които се намират в къщата, на една обща цена. Те ще станат негова собственост, но полковникът ще остане да живее тук и да използва всички тях като свои, докато е жив.

Със съжаление полковникът отвърна, че всички ценни предмети — сребърни предмети и други подобни дреболии, са били продадени лека-полека отдавна. А пък мебелите и останалата покъщнина са в много лошо състояние и заради това са почти без стойност. В края на краищата направиха договор, според който полковникът прехвърляше на Даг или неговите наследници собствеността върху цялото имущество в Боргланд, от мига, когато той и брат му бъдат погребани, както е редно.

Даг изпрати и известна сума, за да може един дърводелец да поправи всичко основно и да сложи в ред всичко в Боргланд. С това Даг си спечели правото да поддържа имуществото в добро състояние и на мястото, където бе стояло от векове — докато един ден някой влезе като собственик там. Под този „някой“ Даг разбираше по-малкия син на Аделхайд.

Да, в главата на Стария Даг се въртяха много мисли. Той се радваше на малките момчета и подреждаше всичко така, че някога да могат да станат независими свободни хора — планираше далеч, далеч напред. Но при цялата тази предвидливост не забравяше и майката на момчетата. През лятото след раждането на децата се опита да я накара да излиза на чист въздух и да се движи, но тя не смяташе да се откъсне, макар и за съвсем кратко време от момчетата. Добре виждаше как тя все повече и повече слабее, но той имаше отлична памет. Спомняше си много добре хубавото някогашно момиче, Аделхайд Баре. Принуди се да изтърпи през първото лято и последвалата зима, но в началото на идното лято в Бьорндал докараха кон от града. От време на време Даг купуваше някой черен кон, жребец или кобила, щом преценеше, че можеха да послужат за освежаване кръвта на конете в имението му. Новият кон обаче беше кафяв, с къс и огледално гладък косъм; той не беше работен кон с едри кокали, а благородно животно с високи крака и нервна хубост. Стария Даг извика Аделхайд навън, за да го види; никога в живота си тя не бе виждала такъв прекрасен кон.

— Мисля, че е английска порода — рече Стария Даг, — и съм го купил за теб. Сега ще можеш да яздиш, когато пожелаеш.

В началото Аделхайд не можа да разбере кое е накарало Стария Даг да направи това. После обаче си спомни, че му бе разказвала как някога в детството си бе препускала, като десетгодишно момиче, с баща си, и колко много се бе радвала на това яздене. Но оттогава бе изминало толкова много време, че тя се съмняваше дали вече може да язди, а и такъв един прекрасен кон бе твърде много за нея.

Колкото до язденето, каза й Даг, щом някога е можела да язди, достатъчно е само отново да започне, а иначе конят бе хубав, да, но той не бе нищо в сравнение с това, което тя бе донесла със себе си в имението. Беше още млада, а този кон вървеше спокойно и уверено.

Заедно с коня бе доставено и едно седло, като в края на краищата Аделхайд се видя принудена да се съобрази с желанието на Стария Даг и да опита няколко хода по обградения с дървета път и през селището. Животното вървеше като че ли танцуваше, така че тя започна да излиза почти всеки ден, а вятърът и слънцето облъхваха бледото й лице, което досега бе стояло затворено в стаята.

Стария Даг се присъедини към нея една вечер; вървеше редом, докато тя яздеше коня надолу по пътя. От този път, като се повървеше малко, се отклоняваше наляво едно тясно пътче и изчезваше зад храсталак, който затваряше гледката към полето. Даг й даде знак да го последва. Конят потича известно време между лесковите храсти, изведнъж обаче пред очите на Аделхайд се разкри пейзаж, какъвто тя не бе виждала никога в живота си. Тази година източната страна на имението бе в ливади, като вятърът ги милваше безкрайно нежно и меко и носеше към Аделхайд един топъл дъх от слънце, трева и от милиони цветя. Големи разлистени дървета и храсти обрамчваха пейзажа.

Една брезова гора лежеше в това море от трева с бели стъбла и шумолящи листа, светла и висока под слънцето, но с тайнствени сенки сред гъсталака. Стария Даг нагази в ливадата и даде знак на Аделхайд да се приближи към него.