Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Двамата преминаха пояса от цветя и каменния насип, който е бил нахвърлян тук някога, когато са били очертавани нивите наоколо, и така стигнаха до брезовата гора. Даг вървеше напред, конят беше след него. Аделхайд бе принудена да се навежда и да кара коня през ниско надвиснали клони, но въпреки това послушно следваше Стария Даг. Колкото по-дълбоко проникваха, толкова повече се разредяваха стволовете; изведнъж тя спря сепнато коня и замръзна в почуда.

Тук беше като в църква — като в светилище.

Високи и стройни се изправяха брезите в равномерен пръстен около една покрита с трева площ, а около най-вътрешния кръг от дървета имаше втори, по-величествен. Всички дървета бяха високи и прави, сякаш бяха стояли по-рано гъсто едно до друго, като са били принудени да се стремят нагоре, за да си осигурят светлина и слънце за короните си. Едни бяха млади и нежни като момичета, с блестящи, сребърно-бели стъбла, други бяха грапави от годините, ръбати и с набръчкана кора, с черни петна сред белотата — но се издигаха като вълшебни стволове, държейки гордо короните си високо в небесата.

Дърветата стояха позлатени откъм източната страна на обраслата с трева площадка под вечерното слънце, което достигаше само до края на тревата и караше цветовете на всички растения да блестят приказно.

По време на цялото им пътуване от пътя до тук Стария Даг бе мълчал, а Аделхайд го познаваше достатъчно добре, за да запази и тя мълчание, докато разбере намерението му. Но тя не успя да разгадае какво искаше той сега. Може би желаеше само да й покаже колко хубаво е тук — толкова прекрасно, че човек иска да заплаче, заради това че човешкият живот е толкова кратък, с толкова малко години.

Накрая тя рече тихо, сякаш от устата й се изтръгна само един лек полъх:

— Има ли нещо, заради което ме доведе тук?

— Да — отговори Стария Даг, — нали ми беше разказвала, че не можеш по никакъв начин да забравиш дългата брезова пътека, по която си се разхождала на кон като дете. Аз нямам брезова пътека за теб, а за да се засади и порасне бреза край моите пътища се изисква много време. Ще остарееш през това време. А и аз няма да съм вече жив, когато ще може да се язди с кон между брезите. Затова огледах миналото лято гората тук и есента накарах да отсекат някои дървета и да разредят гъсталака, да изкоренят дънерите и да заравнят земята; после през пролетта посяхме тук малко трева и разредихме дотолкова горичката, че сега човек може свободно да минава между стволовете. Можеш да яздиш във вътрешния кръг от дървета, а също и във външния — колкото искаш. А пък ако искаш да погледаш към ливадите около целия гъсталак наоколо, зад най-външния ред брези ще е приятно за яздене.

Тя гледаше надолу към Стария Даг, като гладеше предпазливо бляскавата копринена шия на коня си. Той стоеше с прибрани крака и гледан отгоре, изглеждаше доста широкоплещест — истински великан по ръст, но главата му бе странно сведена и очите му гледаха покрай Аделхайд към зелената поляна, докато вечерните лъчи се плъзгаха по стволове те на дърветата, а слънчевият блясък върху листата бавно избледняваше. Един стар човек при залез-слънце, унесен в мисли, кои то никой не можеше да разгадае, насред една черква, която бе съградена от самия Бог.

Това й беше достатъчно. С течение на годините у нея чувствата бяха станали по-силни от разума. Тя скръсти ръце върху шията на коня, наведе лицето си над тях и заплака с един плач, който прониква в сърцето на човека. Стария Даг вдигна очи към нея, но отново се извърна и продължи да мълчи.

Той заговори едва когато плачът й утихна и тя отново можеше добре да се овладее:

— Хайде да пояздиш още малко наоколо, преди да се върнем вкъщи.

С бавен ход тя подкара коня безмълвно към обградения със стволове път и обиколи край тревата зад най-предните дървета.

Докато вечеряха, Аделхайд рече:

Никога не съм виждала такова красиво нещо в живота си. Човек става по-добър, когато язди на коня там, сред брезите. Но откъде ти дойде на ум всичко това и особено за този път, който сякаш води към вечността?

— Откуп — кратко отвърна Стария Даг.

— Какво означава това?

— Попитай… свещеника — тихо отговори Даг.

Да, ето че една друга жена започна да препуска с кон по пътищата далеч в полето, година след като госпожица Елизабет фон Гал бе отишла в гроба. Аделхайд предприемаше с коня разходки до дома на свещеника и понякога посещаваше и стария полковник в Боргланд, като го канеше да поиграят карти с баща й в Бьорндал. Полковникът идваше и се чувстваше добре. Не бе длъжник никому на този свят.