Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Беше длъжна да ги спечели отново за живота — и двамата, иначе и у нея желанието за живот също започваше да се губи. Нали Стария Даг твърдеше, че тя е най-силната. В такъв случай тя именно трябваше да бъде силна и в това, но откъде да започнеше?

Един ден Стария Даг не се появи на закуска във всекидневната и Аделхайд попила госпожица Крюсе за него. Тя й отговори, че излязъл рано сутринта, с дрехи за гората и с храна за няколко дни.

От много години вече не се бе случвало Стария Даг да нощува в гората. Аделхайд скочи от масата, не можа да преглътне повече никакъв залък и нареди да й донесат дрехи, обувки и храна.

Вече веднъж бе поемала сама в гората. Тогава беше пролет с дълги дни, сега беше есен с дълги нощи. Не отиваше вече със същия дух, както тогава, но нали трябваше да бъде силна, както беше казал Стария Даг.

Старият Бистер, кучето, което й беше другар предишния път, бе умряло преди година и затова Аделхайд поръча на Сивер Бакпе да й доведе друго куче, с възможно най-остро обоняние, и да му сложи дълга каишка.

За втори път Аделхайд потегли към големите гори — сама.

Когато за последен път бе пристъпила в горите, беше при завръщането й от колибата до Свартиернкоя. Тогава беше светла, жива пролет и в гората, и в нейната душа. Сега беше есен — във всичко.

Кучето тичаше напред и душеше по каменния бряг на езерото Рьойсла, а Аделхайд го следваше, но не се чувстваше достатъчно силна като преди. Отдавна вече бе минало пладне, а тя все още не бе си позволила нито да си почине, нито да обядва. Само вървеше и вървеше — час подир час.

Чувстваше се безкрайно самотна. Със Стария Даг за нея умираха толкова много неща. Едва при това самотно пътуване тя осъзна колко безкрайно много бе той за нея, колко защитена се чувстваше тя при него в Бьорндал, денем и нощем. Да, едва днес й бе станало кристално ясно какво значи един силен и заслужаващ доверие човек за онези, кои то са около него.

Стария Даг й бе казал, че сега тя е най-силна. Ала тя не се чувстваше такава. Може би по-нататък, някога, тя щеше да стане като баба си, но сега още не беше. И самата тя още не искаше да бъде силна, имаше желание да си почине след преживяното досега, да бъде крехка — още известно време — под твърдия взор на Стария Даг.

Стигна до езерото Рьойсла, където водата се беше развълнувана и се разбиваше с тих шум в каменния бряг. Един отегчен звук, който заедно със свистенето на вятъра навяваше умора за Аделхайд.

Изведнъж кучето, което вървеше напред и душеше, като дърпаше връвта, се спря. Едно подушване във въздуха, тих, но енергичен лай и то се втурна бързо нататък. Аделхайд бе принудена да движи по-бързо краката си и това я пробуди от мислите й. Огледа се внимателно наоколо — над сивата есенна вода, която така спокойно удряше вълни в брега.

Насред езерото имаше остров, обрасъл нагъсто с мури. Сякаш там бе скрита някаква тайна на езерото, помисли си Аделхайд. Но кучето продължаваше да тегли и дърпа така ожесточено, че тя бе принудена да гледа пред себе си, като единствено от време на време поглеждаше с очакване към езерото.

Видя в далечината един залив; покрити с трева площадки се спускаха надолу към брега. И колкото по-нататък отиваше Аделхайд, а езерото оставаше встрани от нея, толкова по-широко се простираха есенножълтите черги, където в прастари времена е лежало пасището на Рьойсла, и сега тя съзря най-горе сред горичката малката колиба, която беше останала още оттогава, когато тук бе имало пастири. Необитаема и мъртва изглеждаше тя отвън. След това храсталакът, през който Аделхайд трябваше да мине, се извиваше на юг и запад. Това означаваше доста път през гъстата гора; и те вървяха дълго време, когато изведнъж Аделхайд съзря през една пролука сред дърветата съвсем близо пред себе си овчарската колиба. Устните й потрепериха, когато тя видя един стар човек да простира с бавни спокойни движения мрежа върху външната стена на колибата. Беше Стария Даг. Наистина, и в имението напоследък той често й се бе струвал стар, ала никога толкова, колкото сега.

Със замъглени от сълзи очи и разтреперани устни тя тръгна към него. Когато чу стъпките й, той се обърна.

Дълго време се гледаха един друг. Аделхайд разглеждаше скъпото изразително лице, което днес беше толкова старо. Колко отчаяние се четеше в тъжните сиви очи!

Стария Даг също я гледаше. Аделхайд винаги бе била красива, но толкова хубава като днес той никога не я бе виждал. В големите й живи очи имаше нещо подобно на морски дълбини, а чертите по челото и около устата, които годините в Бьорндал бяха направили, спомагаха лицето й да бъде така неописуемо миловидно. Лице на майка.