Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Майката на Младия Даг в продължение на години след смъртта на сестра си не бе докоснала нейното скривалище. Прах се бе натрупал върху всичко, а и в мириса вътре имаше нещо толкова упоително и загадъчно — сред книжата и декоративните яки, недокоснати в продължение на дълги години. И сега Стария Даг й беше дал ключа към всичките тайни на госпожица Дортея. Безгранично доверие към починалата и — към самата нея. Без да промълви нито дума, той й беше показал повече, отколкото всички други хора до този момент. Подобно нещо не биха се решили да направят обикновените хора заради тяхната несигурност и недоверие към всички и към себе си. Просто беше немислимо — че някой може да бъде толкова уверен.

Вроденото недоверие на Аделхайд към всичко и към самата себе си не бе надделяло над тези впечатления — те само пораждаха у нея известен страх. Как трябваше да се отплати на Стария Даг за всичко това и как можеше да се покаже достойна за безусловното му доверие? Познаваше твърде много освободеното лекомислие на времето си, знаеше, че за обществото, от което произхождаше, няма нищо свято. Заради това и не подозираше, че думите на свещеника при венчавката в църквата бяха изконни свещени думи за Стария Даг и я превръщаха в член на неговото семейство. В това семейство хората не познаваха съмнението и развода, щом двама души са венчани пред олтара.

В младостта си Стария Даг бе стаявал в сърцето си, скрито от жена си и сестра й, много неща. По-късно бе изпитал толкова много от тежестта на живота и на смъртта, и много неща, които по-рано го измъчваха, сега му се струваха маловажни. Докато бе жива Дортея, той бе научил от нейната изтънчена душа твърде много. В крайна сметка и Аделхайд можеше да се поучи от наследството на Дортея. Ако върху някой лист сред книжата можеха да се намерят бележки за самия него, това нямаше никакво значение. Неговото достойнство сега беше достойнство на самата Аделхайд.

Ала Аделхайд бе рожба на своя свят. Всичко, което преживяваше тук, за нея оставаше неразбираемо. Скъпоценното съдържание на кутията с накитите сякаш хвърляше светлината си върху целия дар от Стария Даг и го правеше непонятен, дори сякаш страховит. Тя сложи обратно цялото това великолепие в кутията и я върна на мястото й, като затвори вратичките и ги заключи.

Изправи се, изпълнена с безпокойство, и отиде в стаята на Даг. Тук нямаше никакви тайни, нито скъпоценни предмети. Той беше оставил тук само една-единствена пушка, която висеше самотна и хладна на стената. Огънят в камината бе почти изтлял. Сред въглените трептеше и проблясваше още само едно леко сияние.

Стори й се, че предметите в собствената й стая губят за нея целия си блясък, че над всичко се спуска мрак и слабата светлина в камината е единственото нещо, което не е потънало в мрака. И Даг беше някъде навън в тъмнината, далеч от нея. Онова, което тя понякога успяваше да изтръгне от него, издаваше съвсем малко от неговата душа. Тя не го познаваше и всички красиви подаръци, цялото доверие, всичко казано й изглеждаше без стойност. Даг си оставаше най-голямата загадка за нея. И толкова безнадеждно далеч беше от него. Тревогата заради всички обзели я чувства в нейната стая се смеси с тези нови мисли и избуя в леден страх.

Тя не знаеше как след това бе излязла — бе се изправила без ясна цел и бе излязла в коридора, после бе слязла по стълбището. Колкото е възможно по-тихо тя отвори тежката входна врата и краката й я понесоха сред мрака, по обградената от храсти пътека, към старата, ниска, построена от масивни трупи, кухня, която пазеше тайните на Даг и която тя с вярна интуиция откри в тъмния двор.

Наистина ли се бе отправила натам — и какво искаше да направи? Знаеше ли изобщо какво иска?

Бе слязла по стъпалата от пътеката и бе тръгнала по засланата с дъски пътека, която водеше през двора. Кухнята бе по-тъмна от мрака, без прозорци и изпълнена със загадки. Но не се ли мяркаше светлинка там, на върха на покрива, където трябваше да е отворът на комина? Не се ли чуваше някакъв слаб звук отвътре, куче или нещо подобно?

Аделхайд спря, трепереща от страх, готова при най-малкия шум да се обърне и да избяга — но не се чуваше нищо друго, освен звуците на нощта, скърцането на гредите, тихо шуртене на вода някъде; във въздуха се носеше далечен мирис на гора и стара къща — както и на дим от огън някъде.

Тя се изправи и почувства тихия полъх на нощта около себе си — като омая, но след това дойде на себе си, изправи се бавно, приближи се до вратата на кухнята и почука леко. Отнякъде се чу глухо, едва доловимо ръмжене на куче, но отвътре не дойде никакъв отговор. Момичетата, които почистваха стаята и оправяха леглото, вършеха това в началото на деня. Никой, освен Даг не бе отварял тази врата през следобедните часове от дълги, дълги години.