Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

И леля Елеоноре, която не забрави обещаното си коледно посещение, се чудеше още повече, отколкото се бе чудила миналата година Аделхайд — маеше се на коледната трапеза в залата, с всичката прислуга, на Библията сред свещниците на масата, а най-много — на уверената тържественост, с която Стария Даг прочете коледните слова, и на цялото празнично достолепие, което хвърляше блясъка си върху всеки и всичко.

След това тя каза на Аделхайд, че никога преда не е усещала толкова силно, че Бъдни вечер е най-важната вечер в годината.

Майор Баре замина за няколко дни в града след Коледа, но се върна бързо обратно и разказа шокиращи неща: за недостига на зърно и за облагането с данъци за кметството, за дивите протести и кървавата намеса на военните, които се мъчат с оръжие да спрат гладните, бунтуващи се хора. Но той можеше да разкаже и за всички надежди, които се възлагаха за печалби от контактите с Англия и нарастващата покрай това търговия. Стария Даг наливаше щедро тази вечер чашите, подхвърляше по някоя дума между разказите на майора и успя да измъкне от него всичко, което бе чул да казват по-влиятелните хора и най-главното — за постоянното обезценяване на книжните пари.

Стария Даг беше богат човек от твърде отдавна. Цял живот бе живял, без да мисли за нищо друго, освен за пари. Беше се научил да се отнася с недоверие към всички хора и неща. Но след това обаче бе направил откритието колко много други радости бе пропуснал заради парите. Първото нещо, което го пробуди, беше едно прошепнато предупреждение от страна на госпожица Дортея вечерта, преди да почине. По-късно, когато умря и съпругата му, той си даде сметка, че през тридесетте години на брака им едва бе имал време да говори с нея. След това той бе станал в много отношения по-мек — не беше така безсърдечен в делата си, както по-рано, и чувстваше желание да се доближи до хората и да им покаже, че добрите хора, които бяха живели до него, не бяха живели напразно, а бяха му въздействали, като по този начин бяха допринесли за всички, с които той имаше контакти — в имението, в селището, в горите и южните енории.

Беше полезно въздействието върху него — на жена му и госпожица Дортея, както и на стария капитан Клинге, които през последните си години му бяха дали толкова полезни съвети.

Напоследък той мислеше само за това — как да бъде един справедлив господар за всички хора, над които властваше, нещо повече дори — да им бъде, доколкото е възможно, приятел. Освен това го занимаваше мисълта за сина му и Аделхайд — че родът му трябваше да има нови разклонения. Мислеше много върху това и чувствата му се обвиваха като в някаква топла мъгла от радост, че на света щеше да дойде едно момченце и щеше да тича с него по пода на старите стаи.

Но сега усещаше, че нещо ново идва към него. По-рано бе изпълнен с недоверие към хората, когато работата се отнасяше до пари; сега обаче го обхвана едно ново недоверие — към самите пари. Лека-полека те бяха станали извънредно много. В книжата на братовчеда Холдер стояха такива големи числа, а дълбоко в мазето сандъкът бе препълнен; но всички те бяха само хартия. Той имаше още натрупан дървен материал в града, който не можеше веднага да бъде натоварен на кораб и превозен. Не беше получил никакви пари за него, но сега получаваше писма след писма с предложения за все по-големи суми. Дървеният материал беше цяла грамада и през пролетта щеше да има още безкрайно много. Сега сечаха с много хора в горите, синът му бе там и той знаеше, че ще бъде свършена добра работа.

Имаше дървета в горите си, те имаха стойност и той не искаше да получи за тях само късове хартия.

Братовчедът Холдер му бе казал, когато Даг веднъж му бе поискал много настойчиво заплащане, че той самият има нужда от сребро, чиято стойност бе постоянна, за кредита си в Хамбург и заради това не може да му плати толкова много. Стария Даг бе мислил напоследък върху това. Ситуацията в Дания и Копенхаген, както и при краля там, беше наред, но книжните пари се обезценяваха. Братовчедът Холдер имаше свои намерения по отношение на Хамбург. Този град беше далеч, но там пресмятаха в сребро, разбра Даг. Какво щеше да стане, ако той поискаше хамбургско сребро за стоката си, независимо дали тя отиваше в Лондон или Холандия?

Когато следващата вечер почерпи добре майор Баре и спомена пред него за среброто и Хамбург, стана ясно, че майорът беше слушал много разговори за това и ги описа пъстро и живо.

Когато Стария Даг си легна, той вече знаеше какво иска — и от тук нататък за неговия дървен материал започнаха да се вписват в книжата му значително по-малки суми от тези, вписвани при другите производители, но здрави, непоклатими суми в хамбургско сребро.