Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Тази вечер тя влезе в кабинета, двете изящни врати на който винаги бяха отворени, защото Стария Даг й бе предоставил всичко, което беше вътре. Писалището стоеше заключено в стаята. Бе имала други грижи, преди да настъпи този момент, и бе приемала факта, че е заключено, като нещо нормално.

Тази вечер обаче бе сновала неспокойно насам-натам, бе излизала на терасата и влизала отново в стаята, нещо повече — беше запалила огъня в камината на стаята на Даг, за да разпръсне в тъмното помещение нещо от живота на светлината и сенките, и си бе припомняла вечерите, когато с Даг бяха седели до късно през нощта тук, пред камината. Бе изкопчвала от устата му думи — за горите и хората, и бе се почувствала по-близка с него; но все пак продължаваше да усеща колко безкрайно далеч се намира от неговата вътрешна същност. Разсъждавайки върху това, тя се бе върнала отново в стаята, когато изведнъж се сети за ключа.

Сега тя го взе. Беше един изящен ключ с фина украса по дръжката и много нарези на езичето — почувства вълнение в ръцете си, когато го пъхна в писалището на госпожица Дортея Холдер.

Какво ли имаше вътре — в шкафа на една изтънчена богата госпожица? Той беше на дъщеря на едър търговец, жена с ангелска красота, както бе чувала от Стария Даг и както самата се бе досетила от обзавеждането на стаята. Ключът превъртя леко, сякаш вчера бе заключено с него, вратите се отвориха тихо и доверчиво. Някога са били направени от майстор така умело, че се отваряха сякаш от само себе си — плавно.

Аделхайд никога не бе посмяла да надникне в писалището на майка си. Веднага след нейната смърт баба й бе изпразнила всички чекмеджета, а писалището на баба й бе открито празно след смъртта й. Тя не остави никакви тайни. Такава беше тя и вероятно така беше и с Дортея. Сестра й Терезе, майката на Даг, я беше надживяла и от тогава Стария Даг бе прибрал ключа. Навярно всичко бе унищожено и изгорено, както се случва при хората. Но не, Стария Даг толкова мило й бе рекъл, когато й даваше ключа, че всичко в писалището и в раклите принадлежи на нея. За него не беше характерно да подарява с гръмки думи нещо, което е празно и пусто.

Аделхайд посегна с разтреперана ръка към дръжката на най-горното чекмедже от лявата страна и го изтегли. Там имаше книжа, писма и всевъзможни други неща, пожълтели от времето. Дръпна следващото чекмедже. В него имаше една голяма книга, навяно Библия. Отвори следващото — пак книга. Взе книгата колебливо и я разгърна. Дата и година, дневник. Буквите на изящния красив почерк затанцуваха пред очите й, тя затвори книгата и я върна обратно на мястото й. Щяха да минат може би седмици и месеци, докато събере смелост да я разгърне отново, да проникне в тайните й — на имението тук, на неговите хора и на самата госпожица Дортея.

Аделхайд издърпа чекмедже след чекмедже. Всичко бе в ръцете й. Беше твърде много жена — добра и честна, но Стария Даг не й бе дал това току-така. Ръцете й притежаваха онази чисто женска черта — бяха любопитни. Те изследваха чекмеджетата едно по едно. Чекмеджета с дантели и яки от брокат, с ухание — не, не от изветряла лавандула, а от други живи, омайни, тежки аромати от времето на кринолините и високите тежки прически, силни, опияняващи аромати от страни далеч на юг.

Едно от чекмеджетата беше по-късо от останалите. Аделхайд знаеше какво означава това; ръцете й изтеглиха съвсем навън чекмеджето, потърсиха в дълбочина и извадиха от тайното отделение вътре една кутия. Не изпита изненада. Всичко беше така, както трябва да бъде в едно приключение. Тежки златни верижки и гривни — едната беше особено дебела — пръстени с блестящи камъни, едно колие с много перли отпред, една златна диадема за коса и две големи златни монети на дъното.

Чак сега тя бе обзета от онова чувство на притеснение и плахост, което връхлита колебливите души, когато надеждите им се оправдаят.

Беше жадувала за щастие, както всички останали. И нейните надежди се бяха осъществили — със сватбата, с тази стая и… с Младия Даг. Но в приключението трябваше още нещо: да няма край.

Още не бе разгледала нито пожълтелите книжа, нито подвързаните заедно с Библията листа за писане, нито дневника, нито раклите. Всъщност още нищо не знаеше за най-значимото в това приключение — за горите, които Даг преброждаше, и никога нямаше да научи нищо за тези негови обиколки.

Всичко тук беше като Стария Даг — и като Младия Даг. Пътят към тях беше така безкрайно дълъг. Бе прочела повече книги от мнозина, беше прекарала много време над книгите на епископа, бе проучила всички онези места в тях, където още стояха неговите бележки или подчертавания. Познаваше проповеди и написано от хора за хора, някога бе вярвала непоколебимо в собственото си знание. Да, тогава бе вярвала дори че разбира хората. Ухажорите, всички мъже в града й се бяха стрували забавно прости и еднакви. Но какво знаеше тя за тези хора, към които сега принадлежеше, според авторитетното Божие слово в устата на свещеника и според всичко, което се бе случило оттогава досега?