Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

За Аделхайд днешният ден не беше един-единствен, а сякаш цяла поредица от безкрайно много дни, толкова пълен бе с преживявания и напрежение, с тържественост и настроение, и… притеснение. Сега тя копнееше за тишината на своята стая. Стария Даг не беше изгасил свещта горе, тя навярно все още пламтеше на скрина, в камината имаше огън, а вратата към стаята на Даг беше отворена. И там сега със сигурност големият пън в камината беше изгорял и станал на огнена жар. По време на танците тя мислеше единствено за него. Заради това тя потърси Стария Даг. Прошепна му, че вече иска да се оттегли, рече му „лека нощ“ и му благодари за всичко. Стария Даг първо се замисли дали е редно булката да се оттегли. После кимна с глава и бръкна с ръка в джоба на жилетката си. Извади малко ключе и го сложи в ръката на Аделхайд.

— Писалището и раклите бяха заключени при предишните ги посещения. Сега всичко там ти принадлежи. Ключовете за раклите са някъде в чекмеджетата на писалището. Не, няма защо да благодариш на мен за това, то ти е наследство от Дортея Холдер. Можеш да си спомняш, ако искаш, понякога за нея. Ще я опознаеш добре, когато прегледаш подробно нещата й. Горе има също и едно наметало за теб от кожи, осигурени от Даг. Той не знаеше, че ще останеш в свещеническия дом, затова не можа да я получиш за пътуването до черквата, както искаше той.

Ръката на Аделхайд се пъхна крадешком в ръката на Стария Даг и той я стисна малко по-силно отпреди. После Аделхайд мина през салона, за да пожелае лека нощ на леля си Елеоноре, както и на баща си, ако той вече не беше в приповдигнато настроение.

Стария Даг остана на мястото си и очите му проследиха стройното тяло на булката, докато тя излезе. Междувременно погледът му се плъзна по всички присъстващи, от лице на лице, и в него светна нещо като тържество на радост. Още от най-ранното си детство, та дори и до тия късни години, той непрестанно бе чувствал пренебрежението на хората от равнината към него и неговото семейство, към планинците, и никога не бе успявал да се освободи напълно от това чувство, въпреки спечеленото си голямо богатство. И тази вечер някои от гостите бяха показали в речите на трапезата, или пък чрез необмислени изрази в разговор с него, нещо като снизхождение, което никак не му харесваше. Разказваното от Ане Хамарбьо прастаро предание, че първият от неговия род, който дошъл в Бьорндал, е бил от царска кръв, той едва ли бе смятал някога за нещо положително. В замяна на това обаче борбата, чрез която прадедите му се бяха издигнали от дивата гора, докато имението и селището станаха това, което бяха днес, той смяташе за достатъчно значително нещо, което им даваше право да се сравняват с всеки. А също и Аделхайд — произхождаше по майчина линия от род, който вероятно е бил много по-знатен от рода на който и да е от гостите, дори и нейният баща бе от уважаван род. И сега Аделхайд ставаше член на неговото семейство.

Стария Даг се надигна с целия си ръст и тръгна под обилната светлина, широкоплещест и силен. Сълзите, които Аделхайд бе проронила върху ризата му, сега му се струваха като блестящи скъпоценни камъни.

Аделхайд бе прошепнала лека нощ на трима. Баща й бе станал на крака и едва не я бе издал, че се оттегля, но се усети навреме да си прехапе езика. Той дори я придружи до залата в старата къща, преобразена някога от Йорн Мангфолди. Тя беше най-близо до новата къща. Тук майор Баре, за пръв път от времето, когато тя беше десетгодишно дете, я целуна лекичко по бузата и промърмори нещо относно това, че трябва да му прости много неща — тъй като той все пак бе военен и беше си останал военен.

Милата молба на нейния разгулен, самодоволен баща събуди в Аделхайд странно чувство. С всичките си слабости и грешки той все пак беше нейният баща и тъкмо той беше този, който я бе довел в Бьорндал. Но като се изкачи в тъмнината пипнешком по стълбището, тя веднага забрави малкото откровение на баща си, забрави всичко заради напрегнато любопитство да види стаята си — сама.

Затвори вратата зад себе си и застана благоговейно вътре. Вратата към стаята на Даг бе слабо открехната и тя можеше да различи вътре в нея само живия огън на камината. В печката на нейната стая нещо продължаваше да пращи, тя отвори вратичката и сложи нови цепеници от бреза. Вдиша аромата на дървата, които бяха стоварени до стената. Струваше й се, че тук се е насъбрала всичката топлина и целият уют на света. Бяла и нежна като коприна беше брезата, господарката на лятото, когато се издигаше около пасбищата в планината, и топла, отдаваща и благоуханна — през зимата у дома. Погали една копринено проблясваща цепеница.