Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Тук направихме нова врата.

Взе от камината запалена главня и влезе през вратата отдясно, навътре в мрака. Веднага след това запращя огън и там, а Даг и Аделхайд влязоха пипнешком през вратата.

Предишното помещение, подът на което беше направо на земята, сега бе преобразено в голяма, облицована с ламперия стая. Таванът му падаше косо на юг, както тавана на Стаята на госпожицата, но в южната стена, ниско долу, беше направен прозорец. Във вътрешния ъгъл имаше голяма камина, подобна на тази долу в залата и с вход към същия комин, към който водеше и тази в Стаята на госпожицата. Сега запалената факла осветяваше с пламъка си един дебел пън. Два от хубавите стари столове, направени някога от Йорн Мангфолди, с високи гърбове и страници за ръцете, бяха оставени пред камината, а до тях — една сгъваема маса. Във външния ъгъл, под покривните греди, беше поставено старовремско легло, подобно на леглото на Даг, само че по-дълго и по-широко и не бе украсено с нищо, освен с няколко резбовани орнаменти. Но в него блестяха добре избелени завивки и възглавници. В задния вътрешен ъгъл имаше голям килер, а зад леглото — тежка ракла и скрин с огледало. На стените бяха приковани в редица закачалки от хвойна. Подът беше рендосан, а пред леглото бе застлан тъкан килим.

Стария Даг се огледа внимателно в помещението. С гръб към двамата, той каза с тих, леко развълнуван глас.

— Всъщност аз трябваше да се изнеса от голямата спалня долу. Искаше ми се, но не успях да го сторя. Все пак някой ден ще се изнеса и ще отида в гробищата… но дотогава бих желал точно там да прекарвам нощите си. Аделхайд, ти трябва да определиш като стопанка на имението дали ще живеете в новата пристройка, или ще предпочетете да останете тук. Стаята ти стои непокътната след твоето последно посещение тук, а сега приспособихме тази за Даг. Знам, че той се чувства най-добре в столовата, но тук подредихме така, че той ще може да окачва на стената пушките си и каквото желае, както и да стъква огън, щом се връща.

Стария Даг се обърна към камината и надникна вътре. Една греда изпука, както често става в стари постройки при промяна на времето, а пламъците лумнаха през вратичката на камината. Всичко останало бе потънало в мълчание.

— Така е. Млади хора, бъдете снизходителни към мен, възрастния човек, ако всичко не е точно така, както би трябвало да бъде.

При тези думи Стария Даг се обърна с лице към тях. Аделхайд стоеше на вратата, а Младия Даг — зад нея.

— И — бащата вдигна глава и ги погледна сериозно и твърдо, — уповавайте се във всичко, което ви сполети, на нашия Бог, докато съм жив, а и по-късно. Това е най-доброто.

По гласа му личеше колко трудно му беше, докато казва това.

Младия Даг отново влезе в стаята и от там навън в залата, а в това време бащата се приготви да си тръгне. Аделхайд нямаше сили да пристъпи и когато той мина покрай нея, коприненият й шал се плъзна като змия на пода. Тя го прегърна през врата и сълзите бликнаха от очите й, горещи, неудържими. Толкова тъжно й беше оттатък в новата къща, защото си мислеше, че живеят там, в онези помещения, където и стените, и подовете скърцаха студено и беззвучно, където се носеше сухата и разсеяна миризма на меки мебели, тапети и боя. А тя винаги си бе представяла как в старата къща се чува дълбокото и живо пукане на гредите, как във въздуха там се носи миризма на камина и дим, както и жива топлина, мирис от почистени дървени мебели и от вековен човешки живот. Колко беше ридала тя заради всичкия този изобилен комфорт и заради удобствата на Стаята на госпожицата, в която никога повече нямаше да спи. И ето че сега Стария Даг бе уредил всичко точно така, както тя най-пламенно искаше, а на всичко отгоре се и извиняваше, че не е могъл да го уреди по-добре.

Ризата върху гърдите на Стария Даг вече не беше така безукорно изгладена, нито толкова бяла, когато той се върна през стаята във всекидневната на новата къща. Но гърдите му бяха изпъчени, както и по-рано, дори може би още по-изпъчени. Наистина, синът му не бе произнесъл и дума, а Аделхайд не успя да изкаже всичко, което я беше развълнувало. Но и то му беше достатъчно, за да разбере, че разпоредбите му са били съвсем уместни. И сега нещата се наредиха така, че младите щяха да живеят под един и същ покрив с него, съвсем близо един до друг.

Музиката гърмеше, а танцът се вихреше в залата. В ъглите, където властваше мракът, се долавяше шепот и говор, а от стаите и трапезарията се носеха весели гласове, смях и глъчка. В трапезарията някои отново бяха започнали да ядат. Изглеждаше, че гуляят няма да има край.