Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Досега Аделхайд бе преживяла десет щастливи години. Това бяха първите години на нейното детство. Баща й беше офицер в кавалерията през по-голямата част от това време и семейството живееше в голямо селско имение с много стопански животни и с много буйни коне. Когато баща й беше у дома, имаше живот, забавления, разходки на открито и езда, а за Аделхайд, още преди да е навършила десет години, баща й казваше, че се е превърнала в истински кавалерист в ездата.

После дойде онова неимоверно тъжно събитие, майката взе Аделхайд и двете се преместиха да живеят при баба й. Баща й повече не се появи, и това, което Аделхайд понякога чуваше да казват за него, я научи да ненавижда човека, който й бе създал най-светлите спомени. По този начин в нея поникна първото недоверие към живота. Десетте години в къщата на баба й минаха спокойно, но аскетично и без веселие.

След като майка й, а след това и баба й починаха, Аделхайд трябваше да се върне при ненавистния си баща. Миналите оттогава седем години, изпълнени с бедност и нерадости, бяха сложили своя отпечатък върху нейната душа. Междувременно точно тогава тя откри, че е красива, и благодарение на баща си се запозна с всички предоставени й удоволствия. Много пъти бе избирана за кралица на бала — тя, Аделхайд Баре, обаче…

Въздържаността, на която бе научена в дома на баба си, се бе установила в нея — бе я научила да прозира страданието зад външната усмивка в обществото, да прозира празнотата зад всички комплименти. Помпозният блясък навън и нуждата у дома я караха да чувства цялото съществуване като измама.

В този момент в живота й се появи Бьорндал. От първия час това силно древно имение и свенливата строгост на Младия Даг се сляха за нея в едно, в общ образ на истината и правдата — в контраст с превзетостта и празномислието на градските кръгове, в които танцът ставаше по-буен, щом заплахите и нещастията от войната зловещо се спускаха над домовете.

И тя, ужасена от детството си вкъщи, никога не се осмели да повярва на нито едно от всичките уверения в любов, прошепнати със страстен глас — отнасяла се с недоверие към многото приказки за обич, тя се бе оказала сломена и завладяна от любов към мъж, който никога не бе разговарял с нея и не й бе казал дори една нежна дума.

През тази безкрайно дълга година тя бе преживяла в отчаяние съмненията и болките на любовта.

Така че сега Аделхайд трябваше да е щастлива — нали затова свещеникът авторитетно я подтикна да обсъди заедно с него проблема за Бога и хората, за мястото на всеки, за същността на нейното съществуване?

Да, щеше да бъде щастлива от този ден нататък — както и през още много — много дни, които предстояха за нея; беше замаяна от щастие заради всичко това. Плачеше и страдаше от безмерна радост в прекрасната си стая — тя, която винаги и независимо от всичките си страдания бе държала главата си гордо и високо, сега се разтапяше от топла, нежна човечност и усещаше потребност да сключи ръцете си около врата на някого, и тъй като не биваше на врата на друг, тогава — около врата на баща си.

Ала който още от невинното си детство е бил подтикван да мрази собствения си баща, който е израснал сред подобни съмнения, такъв човек става като Аделхайд.

Няколко седмици след сватбата тя седеше една вечер в стаята си. Стария Даг беше получил новини от града, че войната в Швеция е към края си — и вероятно скоро ще се открие възможност за комуникация с Англия посредством корабите — и кризата, от дълго време владееща горските стопанства, вече може би ще бъде преодоляна. И без да чака повече, Стария Даг заповяда да се започва работата. Той имаше струпан в града дървен материал, грамади, които не бяха натоварени и за които не бе получил никакви пари. Сега търговците искаха да нагодят сметките по старите ниски цени, с обезценени книжни пари. Обаче от тяхната настоятелност той си направи извода, пък и разполагаше с достатъчно хора и коне, които само ядяха, без да допринасят някаква полза. Извести сина си относно плановете си и Даг отиде в гората, за да даде тласък на нещата; по всичко личеше, че много бърза със заминаването си. Аделхайд усети ледени тръпки, когато разбра, че той иска да замине — още същия ден, в който бяха обсъдили това.

Аделхайд започна да се притеснява. Даг се бавеше вече няколко дни — но спокойствието на Стария Даг смекчаваше тревогата й, а и самата тя си казваше, че трябва да бъде разумна.

Същата самотна вечер се сети, че още не е използвала ключа, който Стария Даг й бе дал вечерта на сватбата. Леля Елеоноре бе останала за по-дълго, двете стояха до късно вечер и тя не бе намирала време да се заседи безцелно в стаята си. От града беше дошла и една каруца с неин багаж, сред който и книги, останали от баба й. По нейни указания Стария Даг веднага бе наредил да й направят лавици — една в стаята й, за най-любимите й книги, други две в една от стаите в новата къща. След заминаването на леля Елеоноре бе прекарала много приятни часове в преглеждане на книгите, свързани със спомени за баба й и за времето, което бе прекарала при нея. Въпреки цялата строгост на старата госпожа това беше хубав момент от живота й, в който книгите бяха нейните приятели — книгите на епископа.