Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

После мина гордо и бавно през стаята. Да, всичко си беше като преди. Ароматът на лавандула от чекмеджетата и упояващият наситен мирис на изсушените розови листа в кутията на скрина. Навярно госпожица Крюсе ги беше прибрала там още през лятото, когато самата тя обикаляше тук толкова безкрайно отчаяна — преди Стария Даг да заговори — да, да заговори вместо нея и Даг, и да я избави от страданията й.

Сякаш с танцова стъпка Аделхайд се насочи, отиде при скрина, вдигна капака на кутията и вдиша дълбоко и продължително, приведена над розовите листа. Обзе я омая. Тези цветя бяха цъфтели през лятото — долу в розовата градина — и бяха запазили и досега полъх — на летен ден и слънце. Затвори отново капака и се огледа в огледалото над скрина — дълбоко в своите собствени очи.

Знаеше, че нещо в нея ще се промени днес — след като свещеникът я посвети в това — беше свързано с отредената й от Бог роля в любовта и живота; знаеше за двойствената природа на тази роля. От една страна, тя трябваше да стане майка, което изискваше отдаденост и грижи, а от друга, беше нещо, пораждащо у нея омая и нежност. Дали беше онова, което бяха изпитвали и баба й, и майка й, и леля й Елеоноре, преди да застине у тях?

Зае се да свали златните диадеми, които обхващаха косата й по гръцки маниер, и освободените й тежки къдрици се спуснаха на вълни около шията й.

Неочаквано си спомни за багажа си в новата къща. Как да отиде сега за него? Вглъбена в размисъл, тя издърпа най-горното чекмедже на скрина, след това следващото, после третото. Багажът й беше тук. Госпожица Крюсе, независимо от хилядите неща, за които трябваше да мисли през този ден, не беше забравила да се погрижи и за това. Аделхайд отправи взор към ъгъла, където беше леглото — там при стъклената врата. Да, наблизо беше закачена и дрехата, с която беше пътувала — а на голямото кресло беше сложена наметката „от кожи, събрани от Даг“. Тържествено и бавно, сякаш в църква, тя направи няколко крачки до там и се наведе над наметката. Това беше първият подарък, който получаваше от самия Даг. Останалите подаръци вероятно бяха от баща му, но кожите за наметката със сигурност бяха събрани от него. Посегна към нея предпазливо, вдигна я и я занесе под светлината. Да — беше от бялка — цялата наметка. Нима имаше толкова много белки на света? И макар че изобщо си нямаше понятие от лов, все пак й мина през ума, колко много страдание и зоркост трябва да са стрували всички тия кожи на предпазливите, бързи като светкавица животинчета. Допря наметката до бузата си, за да усети по-добре топлотата на меката кожа, като дълго време я опипва с ръце, обръща я насам–натам и я разглежда. Отвътре бе с подплата от плътна коприна.

Аделхайд вкара ключето в писалището, но след това отново го извади и го положи в чекмеджето на скрина, в едно от малките отделения. Тайните му можеха да почакат за друг път. Погледна дали разпятието все още виси на вътрешната стена на леглото и постави завесата така, че светлината да пада както тогава, първата вечер. Хвърли поглед в стаята на Даг, за да види дали огънят в камината гори, поседя там на един от столовете и погледа едрия чепат пън от борика, който пламтеше силно. Тази нощ той щеше да излъчи от себе си цялата топлина, насъбрана в него в продължение на цял век. След това Аделхайд огледа стаята на Даг, която беше семпла като стая на воин.

Върна се в стаята си и се приготви за нощта, но в мига, когато бе готова да си легне, й хрумна да пробва кожената наметка. Сложи я на раменете си. Почувства някаква невероятно интимна топлина — различна от всичко, което някога бе усещала. Обу босите си крака в чехлите и отвори стъклената врата; излезе вън на малкия балкон, който висеше като птиче гнездо високо на зида на къщата — излезе, сякаш искаше да пробва в хладния нощен въздух наметката, подарена й от Даг. Времето беше твърде мрачно, нямаше звезди и никаква светлина. Единствено силен полъх на есен, нощ и гора се усещаше в тъмнината; нощта бе изпълнена със звуци. Аделхайд не можа веднага да се сети какви бяха тези звуци — толкова далеч бяха в този миг всичките й мисли от сватбеното тържество. Разпозна сред нощния покой човешки глъч и музика, които идваха от новата къща, а също и от постройката на прислугата, щом музикантите в залата спираха за малка почивка.

Закопча здраво наметката, повдигна яката й и седна тук, навън, на една скамейка. Това й се струваше невероятно — да седи сама тук, горе в мрака, и да слуша празничната глъчка, да долавя екота на собствената си сватба. Глъчката от залата беше за нея като прощаване — с всичко там долу, с града, с цялото й минало. Беше финален акорд на живота й досега. А ехтенето на танца в постройката на прислугата и звукът на китарата, който запалваше емоции, й изглеждаха като притегателен повик от страна на новия живот, към който тя се бе устремила сега.