Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Днес беше сватбеният й ден, а вече настъпваше първата й брачна нощ. Бе преживяла безгранична мъка и сияйна, необяснима радост по пътя, който я бе довел до тук. Навярно на това се дължеше упойващата власт на непознатата мелодия. Пред Аделхайд вървеше Стария Даг, зад нея — мъжът й. Тя стъпваше сигурно в мрака на път към една приказка. Приглушеният тътен се носеше равномерно и непрестанно, подвикванията звучаха ясно и ритмично, а светлата мелодия бе изпълнена с жарък копнеж.

Беше проста и монотонна, и въпреки това живееше и трептеше в малките си извивки и ниски тонове. Беше като копнеж за живот, който можеше и искаше, но не се осмеляваше да излезе изцяло на слънце. Беше като хиляди неизречени слова, като неописуемото в човешкия ум, във всички човешки сърца. В далечината, в далечината, винаги в далечината оставаше силният такт. Сякаш не се осмеляваше да излезе напред, не биваше да излезе напред, защото беше самият стремеж на човешкия ум към онова, което никой не може да достигне.

Светлината, към която вървяха, ставаше все по-ясна. Гореше едва забележимо зад мътни прозорци. У Аделхайд светлината се съедини със светлата, жарка мелодия, двете станаха едно и събраха зрението и слуха й в по-силно сетиво, което възприемаше с двойна сила.

Стария Даг пристъпи през прага, железните панти изскърцаха жаловито, обгърна ги светлина и като в някакъв недействителен свят Аделхайд влезе вътре, Младия Даг я последва и вратата се хлопна зад тях. Стария Даг навярно бе помолил госпожица Крюсе да предупреди за това нощно посещение в постройката за прислугата, защото танците продължиха, само че с още по-голяма сила. Глухи удари по пода, необуздано размахване на поли, въодушевени мъжки подскоци, подхвърляния във въздуха и отекващи подвиквания — а далече назад в мрака клокочеше, омагьосваше и вълнуваше светлата мелодия.

В полумрака един мъж се приближи до Стария Даг. Размениха няколко думи шепнешком и мъжът се върна назад през полуосветения двор. Хората танцуваха, цигулката звучеше все по-необуздано. Аделхайд следваше и възприемаше с всичките си сетива, с цялата музика в себе си, цялото завладяващо настроение в този най-важен ден от живота си. Танците и мелодията отзад нарастваха в съзнанието й, докато в него не остана място за нищо друго — диво… диво… по-диво… още по-диво… замайване… край.

Фигурите на пода се сляха със сенките и изчезнаха. Цигулката изхлипа и замлъкна. Изведнъж стана съвършено тихо, но Аделхайд все още чуваше мелодията и звуците на цигулката увиснаха във въздуха и заживяха свой живот, без инструмент, без музикант — живееха и звучаха, безсмъртни.

От мрака се показа момиче, което носеше три чаши на поднос. Тримата новодошли си взеха по една чаша. Чашите иззвънтяха в тъмнината. В огнището сложиха смолисти борови цепеници, топлината се изпълни с нов живот, огънят се разпали и лицата се откроиха на фона на мрака — многобройни лица: стари, с втренчени погледи, и млади, с живи, силни очи. Стария Даг и синът му се отдръпнаха зад Аделхайд и пламъците в огнището се издигнаха. Аделхайд стоеше насред светлината.

— Да вдигнем наздравица за булката — каза Стария Даг. Чу се преглъщане и примляскване. Никой не продума. Момичето с подноса се върна и тримата оставиха чашите си върху него. Аделхайд забеляза, че е сама насред светлината и се отдръпна. Младия Даг отвори вратата, баща му го последва, но преди това се обърна и заръча: „Веселете се, но с мярка“. Гласът му обаче съвсем не прозвуча сериозно.

После си тръгнаха.

Прекосиха тъмния двор по скърцащата дървена пътечка. Оставиха зад себе си звуците от постройката за прислугата и навлязоха в глъчката и светлината на новата къща.

Стария Даг свърна по една пътечка, водеща към мрачните прустове на старите постройки. Аделхайд и Даг го последваха с почуда.

Когато Аделхайд пристигна от църквата същия ден, я бяха настанили в една голяма спалня в новата къща. Там се бе разположила тя и смяташе, че на това място ще живее занапред заедно с Младия Даг.

Тя отново се изкачваше по скъпото познато стълбище и вървеше по пътеката, по която така често се бе разхождала с мъка и радост последната Коледа, а също и през продължителното лято. Стария Даг отвори огромната врата. Пантите изскърцаха под тежестта й и тримата застанаха в старото преддверие. Тази вечер в камината бе горял огън и жарта още пламтеше и светлината, която излъчваше, беше достатъчна, за да може да се вижда, особено когато човек идва отвън. Стария Даг тръгна нагоре по стълбището. То скърцаше под тежките му стъпки. Младите мълчешком го последваха. Горе той се насочи право към Стаята на госпожицата и отвори вратата. Вътре беше тъмно. Извади огнивото и праханта от джоба си — явно беше подготвен за този късен час. Тракна го веднъж. Не се запали, но под блясъка на искрата Аделхайд успя да различи част от обстановката и разбра, че всичко си беше на старото място. Стария Даг тракна още веднъж, получи се пламък и той запали свещта на скрина. Отиде спокойно и бавно при камината, отвори вратата й, огнивото отново изчатка и после вътре пламна огън, като купчината дърва от бреза и кори запращяха. После посочи към мястото между камината и леглото: