Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

По онова време обикновените, леки рокли се шиеха по домовете, а когато трябваше да се изработи нещо специално, викаха шивачка. Занаятът на дамския шивач беше отмрял — бяха останали само няколко негови представители, които бяха принудени да си намерят друг поминък. Нито Стария Даг, нито майорът знаеха това, така че последният се отправи с маршова стъпка към един от старите шивачи, които му бяха известни. Резултатът от това тайно начинание на тримата възрастни мъже беше една дълбоко деколтирана рокля от небесносиня, твърде плътна коприна, с права талия и широк ръб от тъмносиня коприна с огромни бродерии в сметаненожълто и златисто; и наметка от същия плач като роклята, поръбена в същия цвят. Роклята падаше семпло и свободно, както бе прието сега според гръцката мода, но талията беше твърде висока, деколтето — прекалено дръзко, а коприната — много тежка.

Аделхайд си поплака, когато премери роклята за пръв път; ала в объркването си майорът каза, че роклята е такава по желание на Стария Даг. Аделхайд дълго се чуди защо той би искал тя да е облечена така, но и се възхищаваше на майсторския шев и на превъзходната кройка. Роклята й стоеше като излята — и след като я премери няколко пъти, бъдещата младоженка свикна с нея и си помисли, че шивачът сигурно знае по-добре какво е модерно, отколкото шивачките и дамите от града. Тя беше напълно наясно, че с тъмнозлатистата си коса и ясносините си очи е красива в тази рокля.

Навярно госпожица Рамер бе подочула едно друго за Аделхайд от разговора на дамите в жълтата стая, защото се спря замислено на вратата на голямата зала. Ала когато зърна Аделхайд, разгорещена и зачервена, в очите на лелята блесна пламъче и тя тръгна към нея с особена усмивка на лице. Двете седнаха на един диван.

— Бащата на мъжа ти е изключителен човек — каза леля Елеоноре.

Аделхайд я погледна въпросително.

— Той отдели време, за да ме намери, и разговаря дълго с мен, а после танцувахме, нали ни видя?

— Да — отвърна Аделхайд, — жалко, че не можа да видиш отстрани колко… беше хубаво.

— Хм — беше единственото, което госпожица Рамер каза, но по лицето й пропълзя топла руменина и тя вдигна ветрилото си. — Той успя да намери време, въпреки всичките си задължения, за да танцува с мен… и с теб, само с нас двете. Наистина изключителен човек.

Леля Елеоноре разказа на Аделхайд, че Стария Даг я бе поканил в Бьорнал за Коледа и че тя му бе обещала да остане няколко дни след сватбата и да им гостува през зимата.

Отначало Аделхайд се позамисли, но после си представи колко забавно щеше да бъде да разведе леля си из стопанството и да й покаже и уютните стаи в старата къща. Тя се усмихна сърдечно и с непресторена радост увери леля си колко ще й бъде приятно, ако тя им гостува за дълго време.

Госпожица Рамер почувства искреността на думите й и щастието й беше пълно. Аделхайд нямаше нищо против тя да остане, Аделхайд й беше простила строгата й сдържаност през последните седем години. Така госпожица Рамер изпита дълбоката радост, която съпровожда подновяването на старо приятелство.

За момент тя се загледа замислено в красивата си поруменяла племенница и очите й отново заблестяха, както когато влезе в залата. Особената усмивка отново се плъзна по устните й.

— Студено ли ти е, Аделхайд? — попита тя.

— Не, защо? — погледна я изненадано младата жена.

— Постоянно се загръщаш в тази наметка. Ако бях на твое място, щях да я сваля и да я нося в ръка, тук е толкова топло.

Аделхайд сведе поглед и си помаха с ветрилото.

— Още нещо, Аделхайд, би могла да стоиш по-близо до мъжа си… от време на време. Естествено е булката да показва благоразположение спрямо младоженеца. И то какъв младоженец! Напълно разбирам защо го обичаш.

Аделхайд сведе очи още по-надолу и замаха по-силно с ветрилото. Не отговори.

Госпожица Рамер я изгледа изпитателно и леко я тупна с ветрилото си по ръката, като каза бързо на френски:

— Голямо, щастливо дете.

Аделхайд вдигна поглед, когато леля й се изправи, и видя, че очите й са пълни със сълзи.

Булката прекара известно време сама в размишления. После стана и тръгна бавно през стаите, без да сваля наметката си. На онези, които искаха да танцуват с нея, каза, че е малко уморена. Най-накрая видя Даг. Той разговаряше с главния лейтенант Балт, стар приятел на баща му, за когото се знаеше, че е запален ловец. Той беше мрачен и мъжествен и с пълно право се гордееше с ловните си подвизи, ала сега говореше явно дружелюбно с младия Даг, като с равен. Двамата вдигаха наздравици и се радваха на взаимната си компания. Аделхайд бе присъствала много често на различни събирания заедно с Балт и бе ставала свидетел на снизходителността му спрямо хора, които бяха по-млади или с по-нисък чин от него. Ала сега сигурно говореха за лов и Даг, въпреки че не беше словоохотлив, се бе оживил, защото в тази област двамата можеха да се чувстват равнопоставени.