Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Госпожица Крюсе и няколко възрастни прислужници бяха до масата, за да помагат на гостите; ала всички останали жени от прислугата бяха напуснали празненството по-рано вечерта. Навярно имаха друга работа.

Пренасянето на храната и оживеният шум разведриха обстановката, а онези гости, които досега се бяха държали сковано, също се отпуснаха и развеселиха. Ракията и силната бира сигурно също оказваха своето въздействие. Някои държаха речи пред по-малки и по-големи групички в трапезарията и другите стаи. По-късно се говореше, че арбитърът Радер сам-самичък е държал реч високо и ясно в синята стая.

Докато гостите се хранеха, музикантите бяха в кухнята, за да се подкрепят, но бързо се върнаха в голямата зала и музиката отново я изпълни, докато няколко закъснели души пееха пиянски песни край трапезата, а други си тананикаха едни и същи мелодии безспир.

Жълтата стая изглеждаше по същия начин, както една от стаите в дома на Терезе Холдер в града. Белите мебели със златни ръбове в стил рококо също бяха оттам, а стените бяха покрити със златиста копринена дамаска. Тук седяха най-изисканите дами, когато не предприемаха експедиции до другите стаи, за да хвърлят по едно око на съпрузите си или да открият нещо, което да одумват по-късно в жълтата стая. Поиграха малко I’hombre, но повече разговаряха, обикновено с приглушени гласове. Маниерите на Стария Даг и на младоженеца бяха старателно обсъдени, а самата Аделхайд бе превърната в основна тема на разговора. Роклята й бе станала предмет на особено щателна дискусия. Дамите я намираха за неестествено скъпа за жена с толкова беден произход, освен това не беше нито старомодна, нито изцяло по новата мода, но Аделхайд винаги се бе стремяла да се отличава от другите, разбира се. При това роклята не беше бяла, а синя. Все пак най-лошото беше, че Аделхайд не се бе възползвала от възможността да поръча деколтето да е по-затворено, както повеляваше съвременната мода. Да се покаже като младоженка на нейната възраст с възможно най-дълбоко деколте, си беше чисто и просто предизвикателно. Когато една жена имаше фигура, по която се заглеждаха всички мъже, беше изключително безвкусно да я подчертава по този начин, а когато го правеше на сватбения си ден, това не можеше да породи нищо друго, освен раздразнение. И въпреки че носеше копринената си наметка върху раменете, това не подобряваше положението — вижте само как се развява на всички страни.

Силната музика и всички оживени гласове в стаите наоколо караха дамите да се чувстват в безопасност и така те продължиха, може би твърде необезпокоявани, да обсъждат роклята на Аделхайд, както и това, че тя танцуваше твърде много с всички и че не са забелязали един-единствен знак на привързаност към мъжа й — тя дори не можеше да бъде видяна в неговата компания след вечерята. Стигнаха дотам, че започнаха да съжаляват младия Даг, чиято жена вече беше Аделхайд Баре. Та той изглеждаше толкова умислен и сериозен цялата вечер. Никой не го бе видял да се усмихва, а за това сигурно си имаше причини. В ревностното си усърдие да одумват Аделхайд дамите решиха, че мъжът й е твърде добър за нея, и заговориха за външността, поведението и сериозността му. Забравиха какво бяха мислели преди за него — вече смятаха, че Даг е по-красив и представителен от Аделхайд, а освен това беше и богат. И въпреки всичко Аделхайд се държеше така…

Насред безкрайния разговор една от дамите внезапно се прокашля. Всички вдигнаха поглед и задълго настъпи мъртвешка тишина. Госпожица Рамер бе влязла откъм страничната стая и бавно прекоси помещението с величествено вдигната глава и необяснима усмивка.

Дамите дълго гледаха след нея. После се спогледаха, някоя прошепна няколко думи на френски и разговорът наново продължи. Този път на прицел бяха прекомерната гордост на госпожица Рамер въпреки бедността й, смешната й рокля и това, че сигурно сега си въобразяваше, че има собствен дял в богатството на Бьорндал. Думите им, френски и норвежки, бяха деликатни и гладки като копринената дамаска, покриваща стените, а съдържанието им подхождаше много добре на преобладаващия цвят в стаята.

Историята на роклята на Аделхайд беше малко необичайна, затова и дрехата беше особена. Стария Даг, който мислеше за всичко, бе помислил и за това, когато чу имената на всички изискани хора, в чиито среди се бяха движили майор Баре и Аделхайд и които майорът смяташе да покани на сватбата. Даг отдавна бе разбрал колко беден е бъдещият му сват, затова без заобикалки бе заявил, че той, като втори баща на Аделхайд, ще плати за рокля, подходяща за пред очите на гостите от града. Той накара майора да занесе една от роклите на младата жена на шивач, който да ушие нова по същите мерки. Аделхайд не биваше да разбира за това, преди роклята да е готова, а тя трябваше да бъде от най-скъпа коприна и с всички украшения и бродерии, които шивачът сметнеше за подходящи.