Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Гледаха се една друга, Аделхайд и Ун, взаимно очаровани — без едната да знае какво вълнува другата.

Ун действително приличаше на прабаба си, но между рождението им имаше три четвърти столетие. Старата Ане бе преживяла детството и младостта си в трудни времена; така на старини бе станала сурова и безмилостна. По същия начин и очите на Ун гледаха строго, но можеха да бъдат и невероятно дълбоки и топли, каквито бяха днес; но бяха и проницателни, много по-проницателни, отколкото самата тя смяташе. Тези очи сграбчиха Аделхайд, понесоха я през болките и я накараха да се довери, когато настъпи най-трудният момент.

Утрото идваше. Аделхайд лежеше в Стаята на госпожицата с новороденото на ръце. Всичко наоколо й беше току-що променено, блестящо бяло. Старата люлка стоеше широка и тежка пред леглото, препълнена с малки, красиви възглавници и завивки, както и чаршафи с украшения и сложни декоративни шевове на горната и долната част, като завивките се спускаха чак до пода. Очите на Аделхайд блестяха дълбоки и живи. Челото й още беше набраздено от явните следи на преживяната болка; къдриците, които се спускаха под дантелената шапчица, лепнеха влажни по слепоочието й, а красивата й уста още не беше загубила горчивия израз на страдание.

От стаята на Даг се чуваше шумолене на пламъци; бяха наклали огън в камината, за да осигурят топла вода, а също и в стаята на Аделхайд да бъде топло, заради мъничкия нов живот.

Току-що Даг си беше отишъл и Аделхайд сега очакваше Стария Даг. Все още бе под горещата омая на радостта, че се бе справила с всичко благополучно, че детето беше здраво и… че беше момче.

Стълбището заскърца — при всяка стъпка дъските по пода на преддверието изскърцваха, така че изобщо не беше необходимо да се чука на вратата, идването беше добре предизвестено, на Стария Даг. Той затвори внимателно вратата, пристъпи тържествено, приближи се, седна до леглото, наведе се и започна да гали, колкото може по-внимателно, ръката на Аделхайд, като в същото време гледаше надолу към момчето.

— Да, скъпа Аделхайд — рече той, — и при това е момче.

Аделхайд не успя да произнесе и дума, очите й заблестяха влажни и тя преглътна, като се бореше да не избухне в сълзи. Стария Даг беше толкова очарован и развълнуван, че тя можеше да заплаче на глас от радост. Да, с него също ставаше нещо странно. Той стана рязко, пое си дълбоко дъх и извърна леко настрана лицето си; помъчи се да каже нещо, но то успя да излезе от устата му едва при третия опит. Тогава прозвучаха старите думи, които от незапомнени времена се изричаха над всички новородени в рода:

— Нека Бог благослови идването ти на този свят и да бъде с теб през всички дни, и да те вземе при себе си, когато животът ти приключи.

При последните думи гласът му изневери и Аделхайд видя, че очите на Стария Даг бяха пълни със сълзи, когато той вдигна към нея за поздрав ръка, рязко се обърна и излезе.

Легендата за Аделхайд избуяваше все повече и повече.

Сега Ун Хамарбьо бе видяла със собствените си очи стаята — всичко, което прислужниците бяха разказвали, беше истина; там блестеше от сребро, разкошни дантели, мебели с по-фина дърворезба, отколкото в църквата; имаше един Исус на разпятие, тук-там в тъмното трепкаха прекрасни светлини и ухания от цъфнали градини; Ун бе разгледала добре и Аделхайд — беше красавица като никоя друга, но беше нечовешки твърда, защото бе родила на бял свят едно голямо момче, без да издаде стон. Такова нещо изглеждаше смайващо и при разговорите вечер в къщите и колибите, където легендата за Аделхайд доби вече свръхестествен образ и блясък, се добавяха и много думи за непоколебимата й гордост, за нейната суровост и безчувственост, за непонятната й същност. Така нейният образ бродеше през полето и гората, навсякъде, където живееха хора.

Ун Хамарбьо дори и не подозираше, че казаното от нея за Аделхайд, което тя бе предала е плахо почитание пред най-близките си, ще бъде така превратно изтълкувано.

Аделхайд беше щастлива — безкрайно щастлива. Никога в живота си след това тя не забрави това чувство на щастие, което я бе обзело през тази есен и зима. Наред с всичко друго, което й беше скъпо в стаята, тя имаше сега и своето дете в хубавата люлка, чиито разкошни завивки и възглавници бяха ушити някога от госпожица Дортея, много преди да се роди Даг.

Всички хора от имението изказваха почитта си от разстояние, а Стария Даг питаше всеки ден и час как е малкият, като най-сетне той вече можеше да го вземе здраво в ръцете си и внимателно да се вгледа в него.