Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Отново настъпваше времето, когато главният ратай от Бьорндал трябваше да отиде с коне и ратаи, за да се разпорежда с управлението в старото имение на рода Гал, а пък полковникът, вече остарял и с треперещи крайници, да наднича сконфузено на скрито място до оградата, а госпожица Елизабет да гледа зад пердето на прозореца си.

Полковникът съвсем беше обеднял, след като преди две години бе принуден да отиде в Бьорндал, за да моли за пари Стария Даг, искайки да запази Боргланд при падежа на ипотеката, и тогава бе разбрал, другият вече притежава документа за залога. Но полковникът продължи да живее спокойно в Боргланд, като имаше право да използва от стопанството всичко, от което той и неговите хора имаха нужда — без да дава отчет на никого, — а Стария Даг никога не бе идвал в имението му. Но полковникът още бе сломен от нещастията си по-рано и след случката с документа за залога беше съвсем потиснат. Госпожица Елизабет, някогашната красива и горда дама, не бе излизала извън къщата оттогава.

Беше през втората седмица на април, слънцето грееше, а прозрачни облачни ивици се простираха по светлосиньото небе — като тънки нишки, които започваха от края на земята и стигаха високо в небето, до вечността. Някъде безкрайно далеч в простора се чуваше чуруликането на невидими птици. Земята се събуждаше и разцъфваше, а в старите пукнатини и гънки на почвата течеше вода.

Ратаят, отговарящ за конюшнята в Боргланд, изкара оседлан тъмнокафявия позастарял кон на госпожицата пред портата. Ратаят го бе вчесал и изчеткал, напрягайки всичките си усилия, ала тъй като конят бе стоял цели две години в конюшнята, без да се движи, не беше във възможностите на човека да го подготви както трябва, а и той сякаш не смееше да помръдне краката си, но на ратая му бяха казали от кухнята, че госпожицата иска да излезе на езда — твърде необичайно хрумване. Щом цели две години не бе обезпокояван от нея, можеше да го остави и занапред на мира, мислеше си конярят, докато държеше коня и се мъчеше да изглежда достолепен както по-рано.

Той хвърли поглед на госпожица Елизабет, когато тя дойде — високомерно и без да поздрави, също както някога, — и яхна коня. Но по ухото на коняря пламна остра болка от удар с камшик и госпожица Елизабет попита с най-голямото високомерие, на което бе способна:

— Гипсирани ли държите конете?

Камшикът изсвистя отново — но този път върху коня, при това тя трябва да бе забила стремената дълбоко в него, — конят трепна, вдигна глава и жално изцвили, после направи отчаян опит да препусне в галоп, успя най-сетне да раздвижи краката си и ездачката излезе през двора навън, като препусна по алеята.

Конярят си разтърка ухото и като гледаше подире й, рече приблизително същото, което имаше навик да казва братът на полковника, „брат Лоренц“, когато бродеше като призрак из имението: „Дяволът да те вземе жива дори!“

По-нататък по алеята госпожица Елизабет срещна момиче от колибите, дрипаво и бледо. Момичето явно вече беше чувало разни неща за госпожицата, защото се стрелна далеч от алеята, без да я поздрави, навярно за да отмине колкото е възможно по-скоро. Но госпожица Елизабет дръпна поводите на коня и изкрещя:

— Спри!

Момичето спря и камшикът изсвистя от двете страни на ушите му; заболя го така силно, сякаш му ги отрязаха. Дебели сини резки се отпечатаха по двете му бузи и по врата му под тънките плитки. Момичето извика, като пронизано от копие, а госпожица Елизабет се изпъчи гордо на седлото:

— Следващия път ще ми направиш реверанс!

След това тя отново използва камшика и стремената на коня и препусна под пролетното слънце, изправена и все още красива, въпреки двете години, прекарани зад стените вкъщи.

Горе, на двора, конярят се отправи към конюшнята с ръка на ухото. Какво означаваха всички тези промени в последно време? Цели две години лудият Лоренц бе скитал из имението, както си пожелае — и в конюшнята, и в жилището на прислугата, и навсякъде всички се бяха забавлявали с неговите безумни брътвежи, но сега, от Коледа насам, отново го държаха затворен както по-рано в стаята му и той имаше възможност да прави само утринната си разходка в градината, преди другите да са станали. Самият полковник, който досега се беше промъквал насам-натам като сянка, отново започна да се показва. Той дойде да прегледа старите сечива и конете, докато не бяха още продадени, и рече, че всичко ще трябва да се приведе в ред.

И след това се появи и госпожицата, с предишния си дявол в главата, и поиска да язди.