Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

И Младия Даг се занимаваше с детето, когато беше вкъщи, и дори нещо повече: той започна да окачва в стаята си онези неща, които стояха по-рано в старата кухня. Измина известно време, преди Аделхайд да забележи това — късно една вечер, когато Даг беше в гората, тя поиска да си стопли вода, без да безпокои някого долу, и затова запали огън в неговата камина и седна там за малко. Като се настани и се огледа наоколо, забеляза много нови неща по стените; а пък отзад, в тъмния ъгъл зад леглото, лежаха ботуши и раница, а на стената бе забита една брадва.

Следователно Даг бе започнал да се приближава към нея.

Коледа бе отпразнувана в Бьорндал с пълен блясък след тази добра година. Пристигнаха майорът и леля Елеоноре заедно с други гости, беше тържествено, имаше танци и горещи речи на масата, песни и възторжени песни.

Някои от гостите много трудно се примиряваха с това, че трябваше да седят на трапезата навръх Бъдни вечер заедно с хората от имението и смирено да слушат, как под светлината на свещниците Стария Даг чете коледни текстове от Библията. Още по-неприятно беше, че старият се оттегли тази вечер толкова ужасно рано, заявявайки, че всички ще бъдат събудени през нощта, за да отидат с шейна на коледната служба в църквата на разсъмване. Нима така се отнасяха хората с гости от висшето общество?

Тук обаче не помогна нищо и всички бяха събудени, като получиха в леглата лека закуска и силно питие. Ужасени от толкова ранното пътуване в студа, те мърмореха възмутено. Но песента на звънчетата, светлината на факлите по пътя и празничната служба в църквата им въздействаха като на останалите. Естественото, първичното в тях изплува изпод мъглата от модни глупости, които те приемаха за свое житейско правило и кредо.

За разлика от повечето от свещеници на своето време, свещеник Рамер не заставаше на амвона, за да изфилософства едно извинение за това, че за съжаление, възможно е да има Бог. Той заставаше там, за да бъде в служба на Господ и така искрено вярваше в Него, че от въздействието на тази негова вяра цялата стара църква се изпълваше с живот.

Когато отишлите в църквата се връщаха обратно, камбаните пееха красиво, а пламъците на факлите магически осветяваха зимната широта и дънерите на планинската гора на път за вкъщи. Светите слова бяха силни не само в дни на благоденствие, но и в нещастие и смърт, като продължаваха да звучат за тях в мрака, в песента на звънците, грееха в светлината на факлите по време на цялото пътуване от църковния двор до Бьорндал.

Затова че бяха много, гостите досега се бяха хранили в новата къща, но когато се прибраха от църквата, трапезата бе наредена както всяка година във вътрешната зала на старата къща — отрупана с изключително изобилие на всевъзможни меса, риби и други ястия — всичко по нареждане на стария.

От време на време мисълта им бе заета с това, че не им беше ясно защо бяха поканени тук, сред тия тежки завеси, но привлечени от трапезата, те скоро забравиха размислите си. Важно бе да ядат изобилно и дълго — сред толкова много ястия всеки можеше да намери това, което искаше или най-много му харесваше.

Аделхайд неминуемо се сети за първата си Коледа тук, в старата къща с големите столове, известна й бе респектиращата тържественост и затова тя крадешком се огледа наоколо, да види каква е реакцията на тези, които идваха за пръв път.

Цареше същото мълчание, както и тогава. Вероятно всички бяха завладени от същото чувство, което някога бе изпитала тя: респект пред наследените могъщество и легенди, запечатали се върху всичко тук — като се почне от ламперията по стените и дървените греди по тавана и се свърши до изкусно направените столове и сребърната посуда на масата.

Всички обърнаха като един погледите си към Стария Даг. Никой не знаеше със сигурност какво бе скрито в този човек. Аделхайд си прехапа устните, за да не се изсмее. Всички тези опитни светски хора — дори и над тях Стария Даг беше спечелил власт след вчерашния ден и началото на днешния — те стояха респектирани и съвсем тихи. И той тази вечер се забави особено много, преди да вземе чашата си. Навярно доловил вчера вечерта и днес сутринта нещо от тяхното мърморене — той притежаваше такива изострени сетива — сега чакаше, докато респектът се вгнезди дълбоко в техните души.

Най-после той вдигна чашата си и каза, както обикновено правеше при такова тържествено празненство, няколко думи. Благодари им, че не се бяха изплашили от дългия път и не бяха нарушили стария обичай на имението, и ги подкани да се помолят на тази трапеза — с благодарност за богатите Божии дарове. След това се усмихна тъжно, чукна се с всеки от тях и постави празната си чаша на масата.