Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Да не говорим за развода им точно в сватбения ден — помоли Мона.

Кейт вдигна поглед към синьото небе и отпи глътка вино.

Пристигнаха във „Феърмаунт“ в шест и четирийсет и пет. Джеф и Тоби бяха в откритата беседка до градината, в която щеше да се проведе церемонията. Родителите на Джеф бяха наблизо. Докато останалите от семейството заемаха местата си, Кейт и Ейва отидоха при младоженците.

Те бяха красиви, както винаги, застанали един до друг, хванати за ръце.

— Ейва! — извикаха едновременно, когато я видяха с рокличката.

От тях щяха да излязат прекрасни родители, помисли си Кейт. Когато имаха деца, тя нямаше да се чувства чак толкова чужда на този нов начин на живот.

— Приличаш на принцеса! — рече Джеф. Погледна Кейт. Очевидно очакваше тя да започне да недоволства. — Извинявай, но тя е наистина прекрасна.

Ейва бе повикана от пралеля си и заподскача из градината, за да събере още овации.

Кейт прегърна Тоби и Джеф.

— Как сте? — попита тя, все пак беше развълнувана.

— Всичко е супер — отвърна Тоби.

— Лъже — прошепна Джеф. — Чу ли, че ужасната му майка няма да дойде? Трябваше да го отведе до олтара и сега не знаем какво да правим.

— Мили! — въздъхна Тоби. Обърна се към Кейт. — Възнамерявахме родителите на Джеф да го отведат до олтара, а мама да отведе мен. Нищо. Ще съм сам. И без това така е по-добре. Все пак съм самостоятелен човек, който ще свърже живота си с друг самостоятелен човек. Така е по-зряло.

— Глупости — възмути се Кейт. — Аз ще те отведа.

И двамата се ококориха.

— Ти? Най-върлият противник на сватбите? — възкликна Джеф, но се усмихваше. — Да не ни разиграеш сценка от „Булката беглец“?

Тоби стисна ръката й.

— Благодаря ти.

— За мен е чест — усмихна се Кейт.

— Добре, стига приказки — намеси се Джеф. — Давай пръстените, за да ги дам на свещеника.

Тя извади двете кутийки от червеното пликче. Тоби я погледна изненадано, но не каза и дума.

След малко се подредиха за церемонията. Кейт хвана Тоби под ръка и той зашепна.

— Слава богу, че си го намерила. Оливия ли беше?

— Не. Макс.

Той изви вежди.

— Нямаш представа какво удоволствие е за мен да чуя, че един от синовете на Мей има вкус към бижута.

— Не е това.

— Жалко. Благодаря ти, че си до мен. А и за одеве. Спасяваш ми живота.

Преди тя да отговори, музиката зазвуча и те тръгнаха по пътеката, предвождани от Ейва, която ръсеше розови листенца на всяка крачка.

Коктейлите бяха по-изискани от всяко официално събитие, на което Кейт беше присъствала. В полето, закътано сред планините, беше издигната красива тривърха тента, която приличаше на старовремски цирк. Малки цветни крушки осветяваха навсякъде, а вътре имаше бели японски фенери. От многобройните си разговори с Джеф знаеше, че японските фенери не светят на пълна мощност, за да създадат по-романтична атмосфера.

Кейт седеше със сестра си, зет си и Дан, сложил Ейва на скута си. Покрай тях сякаш на кънки се плъзгаха сервитьори във фракове, предлагаха подноси шампанско, кюфтенца от раци, пелмени, пилешки шишчета и още поне сто вида хапки.

Започна да се смрачава. Кейт срещна погледа на Джеф и той се усмихна.

— Връщам се веднага — рече тя и целуна Дан по бузата.

Запромъква се сред гостите и чу късчета от разговорите им, които й се сториха смешни, както бяха извадени от контекста: Без глутен е, но ако питаш мен, това е просто начин да прикриеш хранително разстройство… Дори ФДР 50 50 Франклин Делано Рузвелт, често наричан с инициалите. — Б.пр. не беше ФДР. Не новият подход спаси икономиката, ами войната. Дните ни на ковачи на война отминаха. Какво сега?… Изключиха я от списъка за приемане и ни се налага да чакаме още два месеца като всички други тъпаци…

Стигна до братовчед си и се прегърнаха. Излязоха от тентата, за да се чуват по-добре.

— Успя — започна тя.

— Да.

Джефри протегна лявата си ръка, сякаш за да покаже доказателството.

— Казах ли ти как са направени пръстените ни? — попита той.

— Не.

Запита се колко ли време ще изчакат, докато му кажат, че пръстенът му е липсвал през целия ден. Сигурно след като обърнат още две чашки.

— Търсехме два отделни мъжки пръстена в бижутерията в Стокбридж, където ходи ти — започна той. — Аз обаче се влюбих в женски пръстен. Беше необичаен, с два едри диаманта, еднакви по форма и размер, заобиколени от малки. Трябваше да прилича на нещо като пчела. Както и да е, страшно ми хареса идеята и двамата да носим част от едно цяло. Затова бижутерът го претопи, раздели двата камъка и ги направи на два отделни пръстена. Готино, нали?