Уолтър Айзъксън - Стив Джобс

— Най-хубавата почивка в живота ми беше, когато се спуснахме на юг по италианското крайбрежие, после минахме през Атина — която е гадна дупка, но Партенонът е невероятен. Стигнахме до Ефес в Турция, където имат древни обществени тоалетни от мрамор със сцена за музиканти по средата.

В Истанбул Стив плаща на един преподавател по история да разведе семейството из града. Накрая отиват на турска баня, където лекцията вдъхновява у него идея за глобализацията на младежта:

Беше истинско прозрение. Седяхме по хавлии и пиехме турско кафе. Преподавателят обясни, че никой не прави кафето като тях, а аз си казах: „И какво от това?“ На кой младеж, дори в Турция, му дреме за турското кафе? Цял ден бях наблюдавал младежите в Истанбул. Всички пиеха това, което пие всяко друго хлапе на света, носеха дрехи, които можеш да купиш навсякъде в Америка, и говореха по мобилни телефони. Бяха хлапета като всички останали. Осъзнах, че за младите светът сега е един и същ. Когато правиш даден продукт, няма такова нещо като турски телефон или плейър, който младежите в Турция ще искат да използват по различен начин от връстниците си в другите държави. Сега просто сме един свят.

След това приятно плаване Джобс се забавляваше да измисля и преработва многократно дизайна на яхтата, която искаше да построи. След боледуването през 2009 г. почти се бе отказал от проекта.

— Не вярвах, че ще доживея да я видя — сподели той. — Това обаче страшно ме натъжи и реших, че самата работа по дизайна е достатъчно забавна, пък и може да имам шанс да съм още жив, когато стане. Ако спра да работя върху яхтата и живея още две години, ще ми бъде адски кофти. Затова продължих.

След омлетите в заведението се върнахме у тях и той ми показа всички модели и чертежи. Точно както очаквах, планираната яхта беше стилна и минималистична. Палубите от тиково дърво бяха съвършено плоски и без нито един излишен елемент. Както в магазина на „Епъл“, прозорците на каютата бяха големи, почти от пода до тавана, а главният салон имаше стъклени стени с дължина двайсетина метра и височина — три. Беше извикал главния инженер на „Епъл“ да проектира специални стъкла, които да изпълняват носеща функция.

Яхтата вече се строеше от холандската фирма „Федшип“, но Джобс още работеше по дизайна.

— Знам, че може да умра и да оставя Лорийн с полузавършена яхта, но трябва да продължа напред — каза ми. — Ако не го направя, значи съм се предал.

Два дни по-късно двамата с Лорийн щяха да празнуват двайсетата годишнина от сватбата си и Стив ми призна, че е имало моменти, когато не й е отделял вниманието, което заслужава.

— Имам голям късмет, защото човек не знае в какво се забърква, когато се жени. Водиш се от интуицията. Направих възможно най-добрия избор — Лорийн е умна и красива, а се оказа и много свестен човек.

За момент очите му се насълзиха. Разказа ми за бившите си приятелки, най-вече за Тина Редси, но каза, че е взел правилното решение. Освен това се зае да поразсъждава върху егоистичния си и взискателен характер:

— Лорийн трябваше да изтърпи и нрава, и болестта ми. Знам, че да живееш с мен, не е най-приятното нещо на света.

Егоизмът му проличаваше и в това, че не помни годишнини и рождени дни. Сега обаче беше намислил изненада. Бяха се оженили в хотел „Ауани“ в Йосемит и той реши за годишнината да заведе Лорийн там. Когато се обадил обаче, всички стаи били резервирани. Затова накарал ръководството на хотела да говори с хората, ангажирали апартамента, в който навремето са били отседнали с Лорийн, и да ги помоли да се откажат.

— Предложих да поема разходите им за друг уикенд — сподели той. — Човекът беше много мил и каза: „Празнувате двайсет години? Моля, вземете го, ваш е.“

Намери снимки от сватбата, заснети от някакъв приятел, и поръча да направят големи копия върху картон и да ги сложат в елегантна кутия. Взе айфона си и потърси съчинена от него бележка, която добави в кутията. Прочете я на глас:

Преди двайсет години не знаехме много един за друг, водехме се от интуицията. Бях опиянен от любов. Когато се оженихме в „Ауани“, валеше сняг. Минаха години, родиха ни се деца, преживяхме добри и трудни моменти, но никога лоши. Любовта и уважението ни преодоляха изпитанията и растяха. Преживяхме толкова много заедно, а ето ни сега там, откъдето тръгнахме преди 20 години — побелели, помъдрели, с бръчки на лицата и в сърцата. Познахме радост, страдания, тайни и чудеса и все още сме заедно. Аз така и не изтрезнях от опиянението на любовта.