Уолтър Айзъксън - Стив Джобс

Директорите на музикалните компании отчаяно се борят (с елегантността на второкласници, играещи футбол) за постигането на някакъв общ стандарт за защита на авторските права на дигиталната музика. Пол Видич от „Уорнър Мюзик“ и колегата му Бил Радучел от „AOL Тайм Уорнър“ работят в тази насока заедно със „Сони“. Те се надяват „Епъл“ да ги подкрепи и да стане част от консорциума им. И така, през януари 2002 г. няколко от големите клечки в музикалния бизнес се качват на самолета за Купертино, за да се видят с Джобс.

Срещата не протича леко. Видич е болен от грип и почти не може да говори, затова с презентацията се заема заместникът му Кевин Гейдж. Джобс, който седи начело на заседателната маса, се върти неспокойно. След като вижда четири слайда, махва с ръка и се намесва.

— Заврели сте си главите в задниците! Нищо не разбирате — заявява той.

Всички се обръщат към Видич, който се опитва да говори достатъчно ясно.

— Прав сте — казва най-накрая. — Нямаме представа какво да правим. Трябва да ни помогнете да разберем!

По-късно Джобс си спомня, че се е изненадал и се е съгласил „Епъл“ да си сътрудничи с „Уорнър“ и „Сони“.

Ако музикалните компании бяха постигнали съгласие за стандартизиран метод за кодиране и защита на музикалните файлове, щяха да се нароят безброй интернет-магазини за музика. Това щеше да попречи на Джобс да създаде магазин iTunes , за да може „Епъл“ да контролира продажбите по интернет. От „Сони“ обаче предоставят на Джобс търсената възможност. След срещата в Купертино през 2002 г. компанията решава да се оттегли от преговорите, защото предпочита да използва собствения си патентован формат, от който може да получава директни приходи под формата на процент.

— Познавате Стив, той си има свои планове и дневен ред — обяснява изпълнителният директор на „Сони“ Нобуюки Идеи пред редактора на „Ред Херинг“ Тони Пъркинс. — Макар че без съмнение е гений, той не споделя всичко с теб. Много трудно се работи с него, ако представляваш голяма компания… Направо кошмар.

Ето какво добавя по адрес на Джобс Хауърд Стрингър, който по онова време е ръководител на „Сони — Северна Америка“:

— Честно казано, опитът да работим заедно щеше да бъде чиста загуба на време.

Вместо това „Сони“ и „Юнивърсъл“ се съюзяват за предоставянето абонаментна услуга, наречена „Пресплей“ ( Pressplay ). Междувременно „AOL Тайм Уорнър“, „Бертелсман“ и „ЕМИ“ си стисват ръцете с „Риъл Нетуъркс“ за създаването на „Мюзик Нет“. Естествено, нито една от двете групи не позволява песните й да бъдат използвани от съперника, така че всяка от тях предлага само половината от музиката, която е на пазара. И двете услуги са абонаментни; потребителите могат единствено да слушат песните онлайн, но не и да ги свалят и запазват — и съответно губят тази възможност, когато изтече абонаментът им. Освен това имат сложни ограничения за ползване и тромав интерфейс. Неслучайно (и напълно заслужено) и двете услуги са „наградени“ с девето място в класацията на „PC Уърлд“ за „25-те най-лоши технологични продукта за всички времена“. В списанието пише: „Удивително малоумните характеристики на тези така наречени «услуги» показват, че звукозаписните компании все още нямат идея за какво иде реч.“

На този етап Джобс би могъл просто да остави пиратството на мира. Той обаче наистина харесва музиката, както и онези, които я правят — затова е против пиратите, които смята за крадци на творческа продукция. Ето какво ми каза по въпроса:

От ранните си дни в „Епъл“ знаех, че процъфтяваме, когато създаваме интелектуална собственост. Ако хората копираха или крадяха софтуера ни, щяхме да изхвърчим от бизнеса за нула време. Ако не бе защитен, нямаше да имаме никакъв стимул да правим нов софтуер или дизайн. Ако я нямаше защитата на интелектуалната собственост, творческите компании също щяха да изчезнат — или пък въобще да не бъдат основани. Имаше обаче и една по-проста причина: да се краде е лошо. Вреди на други хора. И на собствената ти личност.

Той обаче знае, че най-добрият начин да спреш пиратството — единственият всъщност — е да предложиш по-добър вариант на „удивително малоумните услуги“ на музикалните компании.

— Ние вярваме, че 80% от хората, които крадат, в действителност не желаят да го правят. Просто нямат законна алтернатива — обяснява той пред Анди Лангър от „Ескуайър“. — Затова си казахме: „Нека им дадем легална възможност за това.“ Така всички печелят: музикалните компании, музикантите и „Епъл“. Печелят и потребителите, защото получават една много по-добра услуга, без да се налага да стават крадци.