Джак Дан - Армагедони (Антология)

Така че разбрах какво празнуваше.

Лесли направи физиономия:

— Не приготвят „Розовата лейди“ както трябва.

На света има само един бар, който прави „Розова лейди“ така, както Лесли я обича, и той не е в Лос Анджелис. Подадох й другото ирландско кафе, като пуснах усмивка „нали ти казах“. Насилвайки се. Страхът на онзи мъж бе заразен. Тя се усмихна, вдигна чашата си и рече:

— За синята лунна светлина!

Вдигнах също чаша и отпих. Макар тостът да не бе този, който аз бих избрал.

Мъжът в пуловера се смъкна от високото столче. Тръгна внимателно към вратата, като се носеше бавно и праволинейно подобно на океански кораб, влизащ в док. Отвори широко вратата и се обърна, докато я държеше отворена, така че чудноватата синьо-бяла светлина струеше около широкия му черен силует.

Копеле. Чака някой да схване какво става, да извика истината в лицата на останалите. Огън и гибел…

— Затворете вратата! — викна някой.

— Време е да вървим — казах меко.

— Закъде бързаме?

Бързаме ли? Онзи можеше да проговори ! Ала не можех да кажа това…

Лесли сложи ръка върху моята.

— Знам. Аз знам . Ние обаче не можем да избягаме от това, нали?

Сърцето ми се сви, сякаш стиснато от юмрук. Тя е знаела и аз не съм го забелязал?

Вратата се затвори, оставяйки „Червеният хамбар“ в червеникав сумрак. Мъжът, който бе платил напитките, си бе отишъл.

— О, Господи. Кога го разбра?

— Преди да дойдеш — отвърна тя. — Но когато се опитах да го проверя, не стана.

— Да го провериш ли?

— Излязох на балкона и насочих телескопа към Юпитер. Тези нощи Марс е под хоризонта. Ако Слънцето се е превърнало в Нова, всички планети трябва да светят като луната, не е ли така?

— Правилно. По дяволите. — Трябваше сам да се сетя за това. Все пак Лесли бе познавачът на звездите. Аз разбирах малко от астрофизика, но не бих могъл да открия Юпитер, ако ще животът ми да зависи от туй.

— Само че Юпитер не бе по-ярък от обикновено. Тогава не знаех какво да си мисля.

— Което означава… — почувствах искрата на надеждата да пламва като огън. После си спомних. — Онази звезда, точно над нас. Онази, която гледаше преди малко.

— Юпитер.

— Беше грейнала цялата като проклет неонов знак. Е, нещата значи са ясни.

— Говори по-тихо.

Говорех тихо. Ала за един налудничав миг ми се дощя да се изправя на масата и да се разкрещя. Огън и гибел… Какво право имаха другите да бъдат невежи в такъв момент?

Ръката на Лесли стисна здраво моята. Пристъпът отмина, като ме остави целия разтреперан.

— Да се махаме оттук. Нека си мислят, че утрото ще настъпи.

— Ще-ще — Лесли се засмя с горчив, сприхав смях, какъвто досега не бях чувал от нея. Тя излезе навън, докато се бърках за портфейла — а после си спомних, че нямаше нужда.

Горката Лесли. Когато е открила, че Юпитер изглежда нормално, това трябва да й се е сторило като отмяна на смъртната присъда — докато бялата искрица не пламна ярка като звезда час и половина по-късно. Час и половина, докато слънчевата светлина, вече отразена от повърхността на Юпитер, се върне обратно до Земята.

Когато стигнах вратата, Лесли се спускаше, потичвайки, надолу през Уестуд към Санта Моника. Изругах и се втурнах да я настигна, като се чудех дали изведнъж не бе полудяла.

Тогава забелязах сенките пред нас. По цялата дължина от другата страна на булевард Санта Моника: лунни сенки в хоризонтални ивици от мрак и синьо-бяло.

Настигнах я на ъгъла.

Луната залязваше.

Залязващата Луна винаги изглежда огромна. Тази нощ тя блестеше насреща ни от парченцето небе под магистралата, ужасно ярка, като хвърляше невероятно сложни лъчи и сенки. Дори неосветеният от Слънцето полумесец грееше перленобял на светлината от Земята.

Последното ми каза всичко, което исках да знам за случващото се на осветената страна на Земята.

Ами какво ставаше на Луната? Мъжете от Аполо 19 трябваше да са загинали още през първите минути на светлина от Новата. Застигнати насред лунната равнина, скрили се навярно зад разтопяваща се скала… Или не бяха ли сега на тъмната страна? Не можех да си спомня. По дяволите, те можеха да надживеят всички ни. Изпитах остра завист и омраза.

И гордост. Ние ги бяхме пратили там. Бяхме стигнали Луната, преди Слънцето да стане Нова. Още малко и щяхме да сме стигнали звездите.

Лунният диск се промени необикновено, докато залязваше. Купол, летяща чиния, лупа, черта…

И изчезна.

Изчезна. Е, това бе всичко. Сега можехме да го забравим. Сега можехме да се разхождаме навън, без непрестанно да ни напомнят, че нещо не е наред . След залеза на Луната всички неестествени сенки бяха напуснали града.