Джак Дан - Армагедони (Антология)

Зашеметен! Не бях чувал тази дума от петнайсетина години. В гимназията пушехме, за да усетим онова зашеметяване, онова опиянение, предизвикано от стесняването на капилярите в мозъка. След първите няколко пъти зашеметяването бе изчезнало, ала ние продължихме да пушим, повечето от нас…

Изгасих цигарата. Келнерката сложи на таблата си нашите мелби.

Горещо и студено, сладко и горчиво, няма друг вкус като този на мелба с горещ шоколад. Да умрем, без да му се насладим поне още веднъж, щеше да е голям пропуск. Обаче Лесли превръщаше това в събитие, в символ на всички живи богаташи. Да я гледам как нагъваше мелбата бе по-забавно, отколкото сам да я изям.

Освен туй… бях угасил цигарата, за да усетя вкуса на сладоледа. Сега обаче, вместо да му се наслаждавам, очаквах ирландското кафе.

Твърде малко време.

Купата на Лесли бе празна.

— Уха! — прошепна тя театрално и се потупа по коремчето.

Някакъв клиент на една от малките маси започна да полудява.

Бях го забелязал, когато влезе. Възслаб университетски тип на учен с бакенбарди и очила със стоманени рамки, той непрекъснато се въртеше насам-натам, за да погледне навън луната. Подобно на останалите по другите маси, той изглеждаше възбуден от гледката на рядък и красив природен феномен.

После проумя. Видях как лицето му се промени, по него се изписа съмнение, после отказ да повярва, след това ужас, ужас и безпомощност.

— Да вървим — рекох на Лесли. Оставих няколко монети на бара и се изправих.

— Няма ли да си изядеш мелбата?

— Не. Чакат ни още неща. Какво ще кажеш за ирландско кафе?

— А за мен „Розова лейди“? О, виж! — Тя се извърна цялата.

Ученият се качваше на една маса. Като се опитваше да пази равновесие, той разпери широко ръце и ревна:

— Погледнете през прозорците!

— Слизай оттам! — викна келнерка, като го задърпа за крачола на панталона.

— Настъпва краят на света! Далеч, от другата страна на океана, смърт и адски огън…

Ала ние вече бяхме излезли и се смеехме, докато тичахме. Лесли се задъха.

— Май успяхме… да се отървем там… от религиозна свада!

Помислих си за десетачката, която бях оставил под хартиената покривчица. Сега тя нямаше да зарадва никого. В заведението един пророк огласяваше вестта си за предстоящата гибел на всички, които го слушаха. Сивокосата жена с бляскавите очи ще намери парите и ще си каже: „Те също са знаели!“

На паркинга на „Червеният хамбар“ няколко сгради скриваха луната. Уличните лампи и отразената лунна светлина даваха почти един и същи цвят. Нощта само изглеждаше малко по-светла от обикновено.

Не разбрах защо Лесли спря изведнъж на пътя. Но проследих погледа й, право нагоре към звезда, която грееше много ярко малко на юг от зенита.

— Красива е — казах.

Тя ме изгледа доста странно.

„Червеният хамбар“ нямаше прозорци. Бледо изкуствено осветление, доста по-бледо от фееричната студена светлина навън, се отразяваше по тъмното дърво на мебелите и спокойните, жизнерадостни лица на клиентите. Сякаш никой не си даваше сметка, че тази нощ бе различна от останалите досега.

Рядката среднощна тълпа във вторник се бе събрала предимно в залата с пианото. Някакъв посетител държеше микрофона и пееше полупозната песен с треперещ слаб глас, докато чернокожият пианист се усмихваше и дрънкаше сладникав акомпанимент.

Поръчах две ирландски кафета и „Розова лейди“. На въпросителния поглед на Лесли само се усмихнах загадъчно.

Колко обичайна чувствах атмосферата в „Червеният хамбар“. Колко отпускаща, колко щастлива. Държахме ръцете си през масата и аз се усмихвах, докато всъщност ме бе страх да заговоря. Ако нарушах магията, ако кажех нещо грешно…

Питиетата пристигнаха. Вдигнах чашата ирландско кафе за дръжката. Захар, ирландско уиски и силно черно кафе с дебел каймак от бита сметана отгоре. То се вля в мен като вълшебен еликсир, придаващ сила, тъмно, горещо и могъщо.

Келнерката махна с ръка, отказвайки парите ми.

— Виждате ли онзи мъж в пуловера с високата яка, там в дъното зад пианото? Той черпи — рече тя с охота. — Дойде преди два часа и даде на бармана банкнота от сто долара.

Ето значи откъде идваше цялото туй щастие! Безплатна пиячка! Погледнах натам, като се питах какво ли празнува онзи тип.

Мъж с дебел врат и широки рамене, облечен в пуловер с висока яка и спортно яке, седеше на бара, превит на две, и стискаше голяма стъклена чаша в едната си ръка. Пианистът му предложи микрофона и той махна с ръка, като жестът му ми позволи да видя добре лицето му. Четвъртито, силно лице, сега подпийнало, нещастно и уплашено. Беше готов да се разплаче от страх.