Джак Дан - Армагедони (Антология)

— Значи Бевърли Хилс.

Карахме през друг навей на дъжд и град — истинска буря в капсула. Паркирахме на половин пресечка от магазина на „Тифани“.

Тротоарът представляваше една безкрайна локва. Дъждовни пръски от втора ръка се сипеха върху ни от различни нива на сградите над главите ни.

— Чудесно! — възкликна Лесли. — Само на няколко крачки оттук трябва да има половин дузина бижутерски магазини.

— Мислех да отидем с колата.

— Не, не. Липсва ти подобаващо отношение. Човек трябва да зяпа витрините пеша. Така е по правилата.

— Само че дъждът…

— Няма да умреш от пневмония. — После добави навъсено: — Няма да имаш време.

„Тифани“ имаше малък клон в Бевърли Хилс, но на витрината му не оставяха изложени скъпи неща нощем. Видяхме няколко забележителни играчки и туй бе всичко.

Свихме нагоре по Родео Драйв и налетяхме на истинско богатство. „Тибор“ предлагаше неизчерпаем избор на пръстени — украсени и модерни, малки и големи, с всякакви видове скъпоценни и полускъпоценни камъни. Оттатък улицата „Ван Клеф & Арпелс“ демонстрираше брошки, мъжки ръчни часовници с елегантен дизайн, гривни с миниатюрни часовничета в тях, а една от витрините бе отрупана само с диаманти.

— Ах, колко е красиво! — въздъхна Лесли, завладяна от искрящите диаманти. — Как ли изглеждат на дневна светлина… Хм…

— Не, това е добра идея. Представи си ги призори, запалени от лъчите на Новата, докато витрините се пръсват, за да пуснат грубата дневна светлина вътре. Искаш ли нещо? Огърлицата?

— О, нима мога? Хей, хей, просто се шегувах. Пусни това, идиот такъв, стъклото трябва да е свързано с аларма.

— Виж, никой няма да носи каквото и да е от тези неща между сегашния момент и сутринта. Защо да не извлечем някаква полза от това?

— Ще ни хванат!

— Добре, ти сама каза, че искаш да разгледаме витрините…

— Не желая да прекарам последния си час в килия. Ако беше взел колата, щяхме да имаме някакъв шанс…

— Да избягаме оттук. Правилно. Аз исках да докарам колата…

Но в този момент и двамата се сринахме напълно и се наложи да вървим, като се подпираме един на друг, за да пазим равновесие.

На Родео Драйв имаше поне половин дузина бижутерски магазини. И не само това. Играчки, книги, ризи и вратовръзки с чудноват модерен дизайн. На витрината на „Франсис Ор“ се виждаше огромен пластмасов куб, пълен с нови монети. Малко по-нататък забелязахме няколко дяволски шантави часовници. Нашето зяпане по витрините имаше допълнителен чар, като знаехме, че бихме могли да счупим стъклото и да си вземем всичко, което ни се иска ужасно много.

Вървяхме ръка за ръка, като ги размахвахме напред-назад. Тротоарите бяха единствено наши — всички други се бяха скрили от лошото време. Облаците продължаваха да бушуват над главите ни.

— Иска ми се да знаех предварително какво се задава — заяви изведнъж Лесли. — Прекарах целия ден, оправяйки някаква грешка в програмата. Сега никога няма да разберем дали работи.

— И какво щеше да направиш със спечеленото време? Да гледаш бейзбол?

— Може би. Не, резултатите вече нямат значение. — Тя се намръщи при вида на рокли в една витрина. — А ти какво щеше да направиш?

— Щях да отида в „Синята сфера“ да изпия няколко коктейла — отговорих веднага. — Келнерките там са голи до кръста. Преди редовно ходех там. Чух, че сега сервирали съвсем голи.

— Никога не съм влизала в такъв бар. Докога са отворени?

— Забрави. Вече е почти два и половина.

Лесли се умисли, докато гледаше огромните плюшени животни в магазин за играчки.

— Има ли някой, когото би убил, ако имаше време?

— Е, знаеш, че агентът ми живее в Ню Йорк.

— Защо него?

— Господи, защо един писател ще иска да убие агента си? Заради ръкописи, които онзи губи, затрупани от други ръкописи. За неговите незаслужени десет процента и за останалите деветдесет, които ми изпраща с нежелание и закъснение. Заради…

Внезапно вятърът изрева и се надигна срещу нас. Лесли посочи напред и ние се затичахме към дълбокото преддверие на вход, който се оказа на магазин на „Гучи“. Сгушихме се до витрината.

Изведнъж вятърът донесе парчета град с размерите на орехи. Някъде се счупи стъкло и алармите нададоха тънки, слаби гласове на фона на бурята. Вятърът носеше не само град. В него имаше и камъни!

Долових мириса и вкуса на морска вода.

Притискахме се един о друг в скъпо струващото празно място пред „Гучи“. Измислих нов термин, обречен на кратък живот, и изкрещях: