Джак Дан - Армагедони (Антология)

Всички останали деца все още спяха. Той премина покрай другите походни легла. Блъсна се в едно от тях, вследствие на което обитателят му изстена и започна да хърка по-силно, промуши се през сенките и се насочи към единичния прозорец. Бе достатъчно висок и можеше да го достигне, ако се изправеше на пръсти. Така и направи. Отвори прозореца. Старата дограма изстена и изпука и от нея се посипа гипсов прах. Потрепери от студ, когато хладният утринен вятър го удари в лицето, поигра си с косите му с призрачните си пръсти, а после се развилия из задушния таван като палаво дете, пуснато на свобода.

Вятърът ухаеше на борова смола и на влажна пръст, не на солено море и на приливи. Птичите звуци, носени от него, бяха чуруликането на сойки и косове, а не шумните крясъци на чайките. Все пак Рой се повдигна на лакти и се опита да погледне навън. Разумът му все още бе изпълнен с късове от сънища и мечти, така че едва ли не се настрои да види пред себе си океана, простиращ се от единия до другия край на хоризонта и изпращащ малки спокойни вълни в посока към къщата. Вместо това видя как клоните на близките дървета се протягаха към сивото небе. Видя хамбара и стопанския двор, потънали в сенките. Видя околните поля и неравния павиран път, и покритите с дървета хълмове, губещи се в далечината. В падинките се стелеше сребриста мъгла, която бавно отстъпваше.

Значи моментът все още не бе настъпил. Морето не го бе прогонило оттук… Засега.

Някъде на изток, невидими в полумрака, се намираха планините. Непосредствено отвъд тези планини се простираше морето, което бе сънувал. То вече тихо докосваше някогашните прашни планински миньорски градчета на Пенсилвания, внезапно превърнали се в морски пристанища. Там чакаше Атлантическият океан, задържан, поне за момента, от гърбавата стена на Апалачите. Океанът се намираше на около шейсетина километра оттук — сега обаче беше доста по-близо, отколкото само преди три години, тъй като междувременно бе успял да погълне много земя и да издави много градове.

Рой си спомни прилива, който бе наблюдавал в онази отдавнашна сутрин. Занимаваше се с някаква вече забравена игра и наблюдаваше как вълните прииждат, подобно на бавни маслени пластове или на тежък разтопен метал. Не престанаха да прииждат. Първоначално усети възбуда, когато видя как покриват най-високата линия на прилива. После, когато морето погълна целия плаж и започна търпеливо да покрива основата на кея, се почувства неловко. Когато то започна да се издига към върха на кея, изпита страх. Морето продължи да напредва, да се издига бавно и неуморно, без да спира и без да отстъпва. Когато покри горната част на кея и започна да се придвижва по ливадата пред неговия дом и да се доближава до краката му със стъклените си пръсти, той започна да крещи. Когато водите наквасиха гуменките му, Рой уплашено се извърна, затича се по склона на хълма и със силни крясъци завика родителите си. Морето търпеливо го последва…

Учените окачествиха случилото се като „морска трансгресия“. Обикновените хора го нарекоха „Потопа“. Както и да го наричаха, то отми стария свят за вечни времена. Учените от дълги години бяха говорили за възможността от такова явление. Някои от тях дори обърнаха внимание на факта, че средните температури вече надвишаваха средните температури от времето между двата ледникови периода и че имаха тенденцията още да се повишават. Никой обаче не бе предположил, че антарктическият лед може да се разтопи с такава бързина. През онези объркани седмици най-различни научни величия често твърдяха, че най-лошото е минало, че приливът най-сетне ще престане. Морето обаче продължи неуморно да напредва и да завзема все нови и нови километри от сушата. През едно катастрофално лято повиши равнището си с над сто метра, като заля низините на целия свят и те престанаха да съществуват. Само в Съединените щати морето погълна по-голямата част от източното крайбрежие чак до Апалачите, цялото западно крайбрежие на запад от Сиера и Каскейд, голяма част от Аляска и Хаваите, Флорида, крайбрежието на Залива, Източен Тексас и низините в долината на Мисисипи. Тънки водни пръсти проникнаха на север чак до Айова и Илиной. Река Сейнт Лорънс и Големите езера преляха и излязоха от бреговете си. Големите планини, Белите планини, планините Адирондак, Поконо, Катскил, Озарк, Тихоокеанските хребети — всичките се превърнаха в архипелази, обградени от надигащото се море.

Странното бе, че докато морето неуморно ги преследваше и тикаше към вътрешността, като ги прогонваше от едно временно убежище към друго, той така и не успя да се освободи от усещането, че лично е предизвикал Потопа. Струваше му се, че в онзи ден, докато си бе играл до кея, със своите думи и действия неволно бе възпроизвел някакъв старинен ритуал, който бе отприщил водните стихии, понесли се към сушата. Имаше чувството, че морето преследва именно него.