Джак Дан - Армагедони (Антология)

Сър Робърт се обърна и видя, че Къруел помага на лейди Маргарет да се изправи. И двамата изглеждаха невредими, макар че полите на лейди Маргарет се вееха безсрамно от нахлуващия вятър. Сър Робърт забеляза, че перуката му е изчезнала, когато перуката на Хамп бе отвята и също изчезна в западна посока към блестящия облак. Слязоха от индианската могила срещу силата на вятъра.

— Колко дълго ще гори? — попита Къруел.

— Нямам представа — отвърна му сър Робърт. — Не би трябвало изобщо да гори. Трябваше да се фиксира в кълбото. Просто не разбирам.

— Може да гори, докато стигне до Западния океан — каза Хамптън, изразявайки страховете на всички.

— Със сигурност не — заяви Атоул, като викаше срещу вятъра, за да бъде чут.

— Но вие сигурно сте успели — каза някой друг. — Сигурно сте освободили целия флогистон в смесеното вещество. Няма начин да се каже какво ще стане с него. Би могъл да гори дори дотам!

— Тогава водата ще го угаси. Водата! — извика сър Робърт. Усети някакъв спазъм и загуби съзнание.

Събуди се от пушек и миризма на сажди в носа си. Навън беше мрачно. Около къщата вятърът разнасяше боклуци, но това вече не бе предишната буря. През прозорците се виждаха тъмни ивици пушеци.

Седна на кушетката, където го бяха поставили.

Лейди Маргарет плачеше на отсрещния диван.

— Всичко на запад е изчезнало, Робърт — каза тя тихо, когато видя, че той се надига.

— Всичко?

— Дотам, докъдето може да се язди, преди да е станало прекалено горещо, за да се продължи. Още преди часове, когато един скаут от града се върна от разузнавателната си експедиция.

— Барометърът — обади се Лорънс Къруел, като почука големия дрезденски инструмент, поставен върху камината. — Барометърът е паднал цели двайсет сантиметра от сутринта и продължава да пада.

— О, велики Боже — изпъшка сър Робърт. — Какво съм направил?

— Нищо повече от това, което всеки от нас би направил — заяви Хамптън Хамилтън уморено от друго кресло. — Само че, изглежда, сте успели повече, отколкото сте планирали.

— Защо не ме спряхте?

— Не знам — отвърна Хамптън. — Съмнявам се, че вие бихте ме спрели.

— Колко е часът?

— Малко след пет.

— В такъв случай ще знаем след четиринайсет часа — заяви Къруел и продължи да гледа барометъра, сякаш можеше да измъкне от него някакви тайни.

Опитаха да се нахранят, след като стана тъмно, но никой не беше гладен. Консервни кутии с меласа започнаха да се пръскат в склада. На сър Робърт му се стори, че е по-трудно да се диша, но знаеше, че не е така.

Седяха в гостната, докато никой от тях не можеше да издържа повече чакането и горещината.

— По дяволите! — скочи сър Робърт. — Ако това ще се случи, искам да го видя с очите си. Ще отидем до океана.

Погледнаха го за момент, а след това се измъкнаха от креслата си. По-добре беше, отколкото да чакат тук, където всеки удар на часовника им се струваше като удар с дърводелски чук.

Фургонът подскачаше по неравния път. Конят се стараеше.

Сър Робърт пътуваше отпред заедно с Хамптън. Къруел и лейди Маргарет бяха отзад с кошница продукти и одеяла.

Беше почти полунощ. Въздухът бе изпълнен с миризмата на изгоряло. На хиляди неща — изгорели дървета, трева, пера, разтопени метали, барутна миризма. Вятърът беше топъл. През процепите в опушеното небе се виждаха звездите. Те бяха по-големи и по-студени отпреди и едва мъждукаха.

Температурата продължаваше да се повишава, а барометърът преди час стигна до дъното си. Сега определено беше по-трудно да се диша.

Стигнаха до върха на хълма над пристанищния град Ню Шарптън. В къщите горяха свещи, по улиците се движеха факли, носени от групички хора, които се събираха и разпръскваха. Самотен ездач напусна пътя и тръгна към брега.

— Тук ще бъде добре — каза сър Робърт, като насочи коня към празно място между група дървета на върха на хълма.

Постлаха одеялата от страната на хълма, която гледаше към водата, и легнаха да наблюдават неподвижния Атлантически океан.

Сър Робърт задрямваше и се събуждаше сякаш от преумора. Въздухът беше горещ и застоял. Имаше чувството, че е затворен в комин по средата на лятото.

Къруел бе тръгнал надолу по хълма към залива. Трябваше му дълго време да измине тези неколкостотин метра. Често спираше и си почиваше.

Конят, разпрегнат от колата, беше преуморен, сякаш бе галопирал много километри, а не бе ходил само няколкото от имението до океана.

— Температурата на водата се повишава и потоците, които идват насам, ще излязат от бреговете си поради разтопения сняг — каза Къруел, когато успя да се изкачи по хълма и легна. — Има пасажи мъртва риба далеч от устията на потоците. Те са толкова много, че щяхме да ги помиришем и оттук, ако не беше този адски пушек.