Въжетата бяха развързани и Бъмпо смирено стисна ръката на сър Робърт.
Поставиха апарата за Великия експеримент в полето, близо до гората и на три километра от къщата. Това бе на около четиристотин метра от една стара индианска могила, която според сър Робърт можеше да послужи като чудесно място за наблюдение на зрителите.
Експериментът имаше много прекъсвания, всички отнасящи се до голямото стъклено кълбо, поставено в центъра. То бе заобиколено от кофи с дървени въглища, вани и големи кани. Над всичко това издигнаха навес, за да предпазят конструкцията от случайни повреди.
Поканите бяха изпратени за сутринта на 21-ви, ако времето позволява.
Следобед на 19-и свързваха последните части от оборудването. Тогава дочуха далечен звук като слаба гръмотевица или фойерверките на 4-ти юли.
Сър Робърт се измъкна изпод ваната, която инсталираше.
— Какво е това?
Хамптън се обърна на юг, откъдето идваше звукът, и каза усмихнато:
— Гълъби.
Шумът се усилваше като силен вятър по време на буря.
— Ето, идват — каза Хамп.
На юг се виждаше неясно петно на хоризонта, което се сви, а после се разпръсна.
— Гълъби? — попита Къруел с лице, изцапано от кофата с дървени въглища. — С такъв шум?
Изправи се до чернокожия, който посочи:
— Прелетни гълъби. Идват отново на север да свият гнезда. Всяка година по това време.
Тъмната линия покриваше четвърт от хоризонта на юг. Звукът беше като бръмчащо пърпорене и сянката се движеше към тях с неумолимостта на издигаща се вълна. Изглеждаше като твърда маса, която се разкъсваше само когато се издигаше към зенита.
Бяха кафяви и сини с розови ивици. Скупчени много по-плътно, отколкото Къруел бе виждал някога да го правят птици. Десет или двайсет сенки на кубичен метър. Летяха в колона с дебелина десет метра и широчина около три километра. Къруел започна да пресмята.
— С каква скорост летят?
— Километър и половина в минута — отговори Хамп, който наблюдаваше един ястреб, налетял в края на ятото.
Когато хищникът нападна, гълъбите се разпърхаха и завъртяха, но колоната продължаваше да приближава.
Къруел погледна часовника си. Слънцето бе закрито, докато гълъбите минаваха, и пърхащият звук заглушаваше всичко.
— Под навеса! — извика Хамп и дръпна Къруел.
В небето имаше бели проблясъци като падащ сняг и от време на време долитаха пера. Изпражненията на гълъбите се спускаха като точици на земята, след това количеството им се увеличи и заприличаха на слаб дъждец.
През пърпоренето на крилата можеха да се чуят изстрели от съседните имения. Къруел видя няколко гълъба да падат на километър върху съседната ферма.
След това един падна на няколко крачки от навеса, конвулсивно потрепери и остана неподвижен. Трябва да е бил ударен на известно разстояние и все пак е успял да стигне дотук.
Къруел изтича навън, взе го и го внесе под навеса.
Това бе най-красивата птица, която някога бе виждал, дори и мъртва. Гърбът му беше син, вратът и стомахът — бронзови, гърдите му — розови и тъмночервени с преливащ се блясък на всички пера, човката му беше тъмна, а краката и очите — брилянтни оранжево-червени. Постави го на масата и го разгледа за кратко.
Пърхането отгоре продължаваше, а земята беше побеляла, сякаш бе покрита със сняг. Небето отвън представляваше непрекъсната смяна на светлини и сенки, докато облакът птици продължаваше да се движи към слънцето.
Къруел се върна да работи в изкуствения мрак, като от време на време поглеждаше, за да види дали ятото още пътува. Все по-често от близките пътища и полета се чуваха изстрели.
Известно време по-късно звукът намаля. Къруел излезе от навеса и видя, че последната част от ятото отминава. Късното вечерно слънце отново заблестя.
Погледна часовника си. Бяха изминали два часа и четирийсет минути. Колоната трябва да е била дълга около триста километра. При десет птици на метър, широчина десет метра, три километра широка…
Сър Робърт го погледна.
— Бих казал, около шестнайсет милиона птици.
— Виждал съм и повече — обади се Хамп. — Когато бях малък, видях ято, на което му трябваше от обед до здрачаване, за да премине. По обед стана тъмно и изобщо не видяхме залеза на слънцето. Този ден имахме само утрин.
Той постави една медна тръба на мястото й и я уплътни. Спря за момент да погледне изцапаната повърхност навън. След това всички се върнаха на работа.
Всичко беше готово.
Зрителите, повечето от тях учени, започнаха да пристигат в ранните сутрешни часове. Изгревът наближаваше. Хората, изправени на индианската могила, чакаха, докато Къруел, Хамптън и сър Робърт Атоул прекосиха полето, за да стигнат до апарата, който от това разстояние с просто око изглеждаше като смесица от метал и стъкло.
Читать дальше