Джак Дан - Армагедони (Антология)

— И при теб няма да се получи по-бързо — отвърна тя. — Досега никой не е успял да разгадае кода на ДНК, позволяващ на ризобия да сътрудничи с приемниците си.

— Добре, в такъв случай ми обещай, че ако научиш нещо по въпроса, ще ме уведомиш. Малко помощ не би ми дошла зле.

— Сериозно ли говориш?

Нещо в начина, по който зададе този въпрос, не ми хареса. Погледнах я.

— Да, говоря съвсем сериозно. Защо питаш?

— Просто така.

Още тогава усетих, че зад привидно небрежния й въпрос се криеше нещо недоизказано. Същевременно обаче си давах сметка, че не притежавам такта, необходим за изясняването му, без да изглеждам неприемливо любопитен. Запазих тези реплики на заден план в съзнанието си и едва вечерта, когато преполовявахме второто си питие, успях по заобиколен път да се върна към темата. Установих, че тя тогава е била на път да прекъсне мъчителна и доста сериозна връзка с един от колегите си в Съсекс.

— Това означава ли, че ти се иска малко да смениш обстановката? — попитах открито.

— Една такава промяна има своите предимства — съгласи се тя. — Стига, разбира се, да успея да открия нещо по собствената си специалност. Миналия месец дори изпратих писмо с молба за работа в „Юнилевър“, но после размислих.

В този момент задействах ума си на пълни обороти. Подадох й своя бележник и химикалка.

— Остави ми твоя адрес и телефонен номер — казах й. — След завръщането си в Грантъм ще поговоря с нашия Голям бял баща. Сигурен съм, че в „Биотек“ в най-скоро време ще може да се открие някаква подходяща работа.

— Наистина ли? — попита тя. — Каква работа имаш предвид?

— От доста време в отдела се говори за нещо. Това, което знам с положителност, е, че ще отпуснат допълнителни средства за финансиране на нашите генетични изследвания. Следователно ще назначат още хора. Защо пък един от тях да не е красива микробиоложка, специализирала се в прехвърлянето на ДНК? А и съм готов да се обзаложа, че заплатата ще е по-голяма от тази в Съсекс.

— В това съм сигурна — отвърна тя с усмивка и ми върна бележника и химикалката.

Днес, когато размишлявам над случилото се през изминалите месеци, стигам до извода, че в него, поне що се отнася до мен, могат да се обособят пет отделни епизода. Може би думата „епизоди“ не е най-подходящата, но ще я използвам. Първият, разбира се, е свързан с татко, с неговите напътствия и съвети и най-вече с неговата вяра в мен. Без тях по всяка вероятност въобще нямаше да се занимавам с наука. Вторият беше запознаването ми с Нати през 1982 година на конференцията на ЮНИДО. Третият безспорно бе срещата ми с доктор Санчарес в Аякучо.

През лятото на 1988 година с Нати се оказахме в Южна Америка в резултат на поредица от събития, най-важното от които бе поглъщането на „Биотек“ от „Монагри“ през 1986 г. Когато това се случи, с Нати вече имахме представа за възможните му последици. И двамата бяхме повишени, а на моя проект, свързан с ризобия, бяха възложени големи надежди. Предимно заради обещаващите резултати от опитите с ГХ3.

За разлика от „Биотек“, който се занимаваше главно с Англия и останалата част от Европа, базираната в САЩ транснационална компания „Монагри“ имаше широки връзки с Третия свят. Нещо повече, в ръководството й възлагаха големи надежди на това, което обичаха да възприемат като „мултинационална кръстоска“. Когато резултатите от опитите с ГХ3 стигнаха до Лос Анджелес и бяха захранени в компютрите, получи се препоръка д-р Клайв Удхаус да замине за Южна Америка и да опраши с интелигентните си полени периферията на огромната монагрийска империя. За щастие по това време д-р Удхаус вече бе в състояние да постави условието да бъде придружен от своята колежка д-р Шеран и така на 3 май 1988 година с Нати се озовахме в трансконтиненталния полет, водещ до Сау Паулу. Това бе първата част от пътешествие, по време на което в течение на три седмици и половина трябваше да посетим пет страни. Най-забавното е, че Аякучо изобщо не беше включен в нашия маршрут!

Трябваше да прекараме два дни в перуанския град Кахамарка, след това да престоим още четири дни в еквадорския град Кито и после да се върнем у дома през Богота. Някъде между Ла Пас и Лима обаче частният самолет на компанията, с който пътувахме, се повреди и му се наложи да се приземи по спешност в Аякучо. Оттам се обадих на хората от „Монагри“ в Кахамарка и им обясних случилото се. Те казаха, че след малко ще ни потърсят. Устроихме се в хотела на летището и излязохме да огледаме града. Когато след два часа се върнахме в хотела, там ни очакваше строен мъж със загоряло лице и сиви коси, който на превъзходен американски английски ни се представи като д-р Хайме Санчарес. От него научихме, че ремонтът на самолета ще продължи поне 24 часа. Покани ни междувременно да му окажем голямата чест да погостуваме на него и на съпругата му в Ботаническия институт, разположен на трийсет минути път с кола от града.