— А откъде сте? — попитах.
— От Съсекс.
— С професор Долиш ли работите?
Тя кимна утвърдително.
— Хей! Да не би да изследвате азотни фиксатори?
— Изследваме най-различни неща.
— Мен ме интересуват фиксаторите. Какъв е смисълът да създаваш високодобивни сортове зърнени храни, след като страните от Третия свят не могат да извлекат полза от тях, тъй като нямат пари за торове?
— Може би ще трябва да открием начини да произвеждаме по-евтини торове — усмихна се тя.
Прекарахме следобеда в обиколка на експерименталните блокове и изслушахме лекция за най-новите опити с колхицин. Бях много впечатлен. Чрез свеждане на времето за създаване на действително нов сорт от дванайсет на осем години бе спечелена поне една точка срещу неумолимата прогресия на Малтус, според която броят на устите, които трябва да бъдат нахранени, винаги ще расте по-бързо от обема на продукцията, необходима за изхранването.
По обратния път за Кембридж реших да поговоря по този въпрос с д-р Шеран.
— Към 2000 година населението на света ще надвиши 6 милиарда души — казах. — Това означава, че ще трябва да увеличим производството на храни най-малкото с 50 процента, и то само за да успеем да задържим глада на сегашното му равнище. Необходими са пробиви.
— Или действен контрол върху раждаемостта — изказа предположение тя.
— Което може да се постигне само при повишаване на жизненото равнище.
— За да се повиши жизненото равнище обаче, трябва да се увеличи производството на храни най-малкото със 100 процента. Смятате ли, че е осъществимо?
— Да се получат два житни класа там, където преди това е растял само един? Разбира се, че е осъществимо.
— За двайсет години?
— Подобряването на сортовете е само един от необходимите елементи — поясних. — Трябва да се постигне напредък и в самата техника на земеделието: по-добро напояване, по-добро съхраняване на почвата, по-евтини торове и така нататък. Всичко това е от жизненоважно значение. Важно е обаче да се проведе операция на широк фронт. И ние можем да го постигнем. Трябва да го постигнем.
— Знаете ли, говорите точно като баща ми — отвърна тя с усмивка.
— Говоря точно и като собствения си баща.
Вечерта гледахме филм, спонсориран от „Импириъл Кемикъл Индъстрис“, а после се озовахме в бара. Вече бях успял да разбера, че малкото й име е Наташа. Зададох още въпроси и установих, че майка й е рускиня, а баща й — евразиец.
— Хибрид Ф2? — възкликнах ентусиазирано. — Наистина много интересно. Омъжена ли си?
Тя поклати глава в знак на отрицание.
— Обаче скоро ще се омъжваш, нали?
— Защо пък?
— Да не би да искаш да ми кажеш, че няма някой, който да се върти около теб? Наташа, ти си наистина страхотна. Ти си най-фантастичната микробиоложка, която съм виждал. И при това си хибрид Ф2!
Не я излъгах. Имаше външността на момичетата, които понякога бях зървал в прегръдките на самодоволни млади консерватори на дансинга на хотел „Маркиз“ в Грантъм. Сладки праскови от градина, заградена с бодлива тел. Просто не можех да повярвам на късмета си.
Тя тактично смени темата и попита с какво се занимавам в „Биотек“. Казах й, че се опитвам да създам подобрени щамове от бактерията ризобия, задържаща азот, и да ги накарам да си сътрудничат с житните растения. Обясних й, че според мен е необходимо да се вградят гени на ризобия в зърнените култури, за да могат растенията да образуват коренни грудки и да започнат да създават собствени разтворими нитрати. Добавих, че имам предчувствие: някъде по света не може да не съществуват сортове диви зърнени култури, успели да решат този проблем. Ако съумеем да открием такива култури и да повишим добивите им с помощта на колхициновата техника, битката ще бъде най-малкото наполовина спечелена.
Продължихме да разговаряме и да споделяме какви ли не идеи, докато по едно време усетих, че започват да гасят светлините на бара. Погледнах часовника си и за свое удивление установих, че отдавна бе минало полунощ. Дадох си сметка, че току-що бях изживял трите най-вълнуващи и приятни часа в своя живот.
Изкарах последната сутрин от конференцията в компанията на Наташа и успях да я убедя, че ще оползотворим времето си по-разумно в разходка с лодка по реката, вместо да ходим на лекция за залесяването на Кашмир. Веднага щом се озовахме в лодката, възобнових разговора от предишната вечер. Разпитах я за заниманията й в Съсекс и научих, че през изминалата година се е занимавала с вграждането на азотно фиксиращи гени в ДНК на хлоропласти. Целта на занятието бе да се убеди растението да трупа азот в собствените си листа. Идеята ми се стори много интересна, но нямаше как да се материализира бързо. Споделих това с нея.
Читать дальше